![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
— Чарлз! Колко се радвам да те видя.
— Поздравявам те, Уинтроп.
— Това е Чарлз Стоун, моят кръщелник — поясни той на един досадник, който седеше от лявата му страна. — Ела по-близо, Чарли, толкова ми е приятно да те видя.
— Изглеждаш много добре.
— О, не се шегувай с мен — отвърна Леман весело с леко треперлив глас. После заинтригувано запита:
— Добре ли се отнасят клиентите ти с теб?
— Чудесно.
— Направо имат късмет, че работят с тебе.
— Благодаря.
Стоун за малко да го попита за завещанието на Ленин, но се въздържа.
— Алфред тук ли е?
В миг вниманието на Стоун бе отвлечено от нещо, което бе зърнал с крайчеца на окото си, от някакъв познат силует.
— Моля? — запита той, обърна се и в съседното фоайе видя русокоса жена в бяла рокля с дълбоко деколте и набрани ръкави от тафта, увлечена в разговор със Сол Ансбах.
— Не, няма го, Уинтроп. Ако обичаш, извини ме за момент — помоли той и усети как стомахът му се свива.
Това беше Шарлот.
Горе-долу по същото време, приблизително на 150 мили северно от това място един млад семинарист в Руския православен манастир в Мейпълуд, щата Ню Йорк, стегна малкия си куфар и се качи в една кола, собственост на Семинарията.
След около час път с колата той стигна до Саратога и спря на паркинга пред санаториума „Де Вит Клинтън“, прекрасна каменна сграда от миналия век, доста грубовата, но все пак симетрична, в стила на Ричардсън. Намери връзката ключове, скрити точно както му бяха обяснили — закрепени с магнит под желязното стълбище на гърба на сградата. Отключи си и влезе.
Щом откри стаята, която търсеше, той пак провери съдържанието на чантата си. Петмилилитровата ампула атракуриев безилат беше на мястото си.
Лунната светлина огря някаква фигура, свита в инвалидна количка — някакъв възрастен човек бе задрямал в нея. Нямаше крака.
Семинаристът го разпозна веднага. Казваше се Олдън Кушинг, навремето един от най-големите индустриалци в страната. За определен период бизнеспартньор на индустриалеца и държавника Уинтроп Леман. Навярно по времето, когато Леман е бил в Москва. Семинаристът бе изучил досието на Кушинг и знаеше, че в старите издания на списание „Форчън“ от 20-те и 30-те години името му обикновено се свързваше с това на Леман. Често го бяха снимали с Уилям Рандолф Хърст и Джон Д. Рокфелер; как играе голф в Сан Саймиън; на лов в Западна Вирджиния. Младежът се чудеше как е могъл един толкова влиятелен човек да изпадне до такова състояние, от Сан Саймиън до някакъв малък, неугледен санаториум в северната част на щата Ню Йорк, до някаква мизерна стая, която вонеше на лекарства, мехлеми и лоша болнична храна.
— Мистър Кушинг — прошепна той тихо на английски, като същевременно отвори вратата и светна лампата.
Кушинг се разбуждаше постепенно, изглеждаше объркан. Закри очи от светлината и попита с измъчен глас:
— Кой е?…
— Аз съм свещеник — отвърна семинаристът. — Имаме някои общи познати.
— Свещеник ли? Ама… посред нощ е!
— Всичко е наред. И вие ще сте добре.
Леко заваленият говор на семинариста имаше хипнотично въздействие.
— Оставете ме! — изграчи Кушинг.
— Всичко ще е наред.
— Аз спазих обещанието си към Леман! — неволно тръсна глава Кушинг. Гласът му бе висок и хриплив. — Не казах нито дума.
Очите му се пълнеха със сълзи, които се събираха в ъгълчетата, а после се стичаха по осеяните с петна бузи на криволичещи поточета.
Само след няколко минути семинаристът разбра всичко, което му беше необходимо. После сложи ръка върху ръката на Кушинг и набра нагоре ръкава на светлосинята му бархетна пижама.
— Явно сте доста развълнуван, мистър Кушинг — каза той. — Ето тук имам нещо, което малко да ви поуспокои. — Гласът му беше мек и предразполагащ.
Кушинг бе облещил очи от ужас.
Семинаристът извади малка спринцовка и умело я удари в ръката си.
— Ето това ще ви помогне да се успокоите.
Той пристегна турникета на ръката на Кушинг, намери ловко вената, почисти мястото със спиртен тампон и пъхна иглата.
Сега вече Кушинг го гледаше с ярост: Опитваше се да говори, отваряше и затваряше уста, но звук не излизаше. Видя как в спринцовката се процеди малко от собствената му кръв точно преди младежът да я изпразни.