Тебеширения човек [bg]

− Мига не, но нещо за душата… — Тя ми смигва и се изнася от кухнята нагоре по стълбите.

Наливам си още вино, макар да знам, че не бива. Чувствам се напрегнат, което, предполагам, е естествено. Не съм сигурен какво да очаквам от тази вечер. Часовникът показва шест и половина. Трябва поне да се приведа в приличен вид.

Замъквам се в банята, вземам бърз душ и се преобличам в панталон от рипсено кадифе и риза, която ми се струва достатъчно небрежно-елегантна. Прокарвам гребен през косата си, от което тя щръква още повече. Косата ми има свойството упорито да се съпротивлява на всякакви средства за оформяне, от обикновеното ресане до гелове и мазила. Подкъсявам я почти до черепа, а тя като по чудо пуска все нови непокорни кичури. Но поне имам коса. Съдейки по снимките на Мики, които съм виждал, той не е имал същия късмет.

Заставам пред огледалото за оценка на постигнатото. То ме информира, че няма да е зле да се обръсна, че очите ми са почти толкова кървясали, колкото и урината ми, и че като цяло изглеждам като несретник. Три минус, положи повече старание следващия път.

Оставям огледалото да отразява собственото си мнение и се спускам обратно долу. Тъкмо навреме. На вратата се звъни, а после и енергично се почуква. Върху шията ми настръхва въображаема перушина. Мразя, когато хората използват звънеца и чукчето, сякаш да намекнат, че съм глух, или че нуждата им да влязат, е толкова неотложна, та да оправдае масирана фронтална атака срещу фасадата на имота ми.

С усилие се стягам и излизам в антрето. Изчаквам една секунда и после отварям вратата…

Тези моменти винаги са по-драматични в книгите. Реалността е разочароваща със своята баналност.

Насреща ми стои мъж с ръст под средния, жилест и сух. Сетните останки от косата му са ниско остригани. Носи скъпо изглеждаща риза, тъмносини дънки и мокасини на бос крак. Винаги са ме дразнели мъже с обувки, но без чорапи. Сякаш са се облекли набързо в тъмното и със силен махмурлук.

Знам какво вижда той. Слаб мъж с ръст над средния, в износена риза и торбести панталони, разчорлен и с малко повече бръчки, отколкото се полага за четиридесет и две годишен. Но от друга страна, някои бръчки трябва да се спечелят.

− Ед. Радвам се да те видя.

Не мога искрено да му отвърна със същото, затова само кимвам. Преди да успее да протегне ръка, която трябва да стисна, се отмествам встрани и го каня с жест.

− Заповядай, влез.

− Благодаря.

− Ето, оттук — соча му пътя през всекидневната, макар да съм почти сигурен, че го помни.

Прави ми впечатление колко тъмна и мрачна изглежда тя в сравнение с лъскавата, безупречна външност на Мики. Прашна, занемарена стая, обитавана от човек, на когото изобщо не му е до вътрешна декорация.

− Да ти предложа нещо за пиене? Има хубаво италианско вино, бира…

− Може бира.

− Добре, „Хайнекен“ или…

− Все едно. Не съм голям пияч.

− Ясно. — Още нещо, по което не си приличаме. — Ей сега ще донеса от хладилника.

Връщам се в кухнята, вадя една „Хайнекен“ и я отварям. После се пресягам за своята чаша и отпивам солидна глътка, преди да я допълня отново от бутилката, която вече е полупразна.