Химн на смъртта [bg]
- Автор: Демик Барбара
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-726-8
- Переводчик: Лиляна Андреева
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Химн на смъртта [bg]». Краткое содержание книги:
През следващите седем години Нам Ок имал право да се прибира у дома само два пъти в годината, всеки път за дванадесетдневна ваканция. Г-жа Сонг почти не го виждала. Разбира се, той никога не бил плакал на рамото ѝ, както нейните дъщери, но сега съвсем се отчуждил. Г-жа Сонг чула слухове, че Нам Ок си има приятелка в Чхонгджин, жена с пет години по-възрастна от него. Когато си идвал от Пхенян, той често оставал в апартамента ѝ. Това било скандално поради две причини: севернокорейците не излизали с по-възрастни жени и предбрачният секс бил посрещан с изключително неодобрение. Нам Ок можел да бъде изгонен от училище или изключен от Съюза на социалистическата младеж, което щяло да унищожи бъдещите му шансове да влезе в Работническата партия. Като единствен син той носел отговорност да сключи добър брак и да продължи семейната линия. Г-жа Сонг и съпругът ѝ се опитали да го попитат направо, но получили само неловко мълчание. Нам Ок все повече се отчуждавал от семейството си, понякога дори не се прибирал през ваканциите.
След това Чханг Бо имал сблъсък със закона. Една вечер той и г-жа Сонг били у дома, гледайки новините по телевизията със свои съседи. Те били сред малкото семейства в сградата, които имали телевизор. През 1989 г. телевизорите стрували колкото тримесечна заплата, около 175 щатски долара, а и никой нямал право да си купи без специално разрешение от трудовото звено. Обикновено те били подарявани от правителството от името на Ким Ир Сен като награда за изключителни заслуги. Чханг Бо получил техния, защото баща му бил офицер от разузнаването, който по време на Корейската война проникнал на юг във вражеските позиции. Телевизорът бил произведен от японската фирма "Хитачи", но носел корейска марка, "Сонгнаму", което означава "свещено дърво". Телевизорите и радиоприемниците в Северна Корея са предварително настроени така, че да улавят само официалните правителствени канали. Въпреки това програмата била сравнително увлекателна. Освен обичайните речи на Ким Ир Сен през делничните вечери можело да се гледа спорт, концерти, телевизионни д-рами и филмови продукции на студията на Ким Чен Ир. Понякога в събота и неделя пускали руски филм за награда. Г-жа Сонг и съпругът ѝ се гордеели с телевизора си. Обикновено когато го пускали, оставяли вратата на апартамента си отворена, за да могат съседите да влизат и да гледат с тях. Така се поддържал колективният дух.
Програмата, която докарала неприятности на Чханг Бо, всъщност представлявала безобиден репортаж за фабрика за обувки, произвеждаща гумени ботуши за дъждовния сезон. Камерата показвала панорамни кадри на спретнати експедитивни работници на конвейера, където ботушите се произвеждали с хиляди. Репортерът ентусиазирано превъзнасял отличното качество на ботушите и издекламирал впечатлявашите статистики на производителността.
– Ха, ако наистина има толкова много ботуши, защо моите деца нямат? – силно се засмял Чханг Бо. Думите се търколили от устата му, преди изобщо да успее да се замисли за последствията. Г-жа Сонг така и не разбрала кой съсед ги издал. Коментарът на съпруга ѝ бързо бил докладван на ръководителя на инминбана, човекът, следящ за спазването на морала и реда в квартала, който от своя страна предал информацията на Министерството на обществената сигурност. Тази служба със заплашително име всъщност е севернокорейската политическа полиция. Тя е създала широка мрежа от информатори. Според разказите на избягали севернокорейци на всеки петдесет души има поне един информатор – дори повече, отколкото в източногерманската Щази, чиито архиви бяха отворени след обединението на Германия.