Химн на смъртта [bg]
- Автор: Демик Барбара
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-726-8
- Переводчик: Лиляна Андреева
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Химн на смъртта [bg]». Краткое содержание книги:
Заводите в Чхонгджин опасвали крайбрежието, простирайки се на територия от почти 12 километра от Поханг на север, надолу чак до Нанам, бившата японска военна база, която сега била главният щаб на 6-а дивизия от Корейската народна армия. Най-големите заводи били "Стомана – Чхонгджин", заводът за желязо и стомана "Кимчхек", заводът за синтетични тъкани, заводът за метални конструкции, заводът за машини за каменовъглен добив "10 май" и предприятието "Маджон", произвеждащо лекарства от еленски рога. Г-жа Сонг работела в северния край на промишлената зона, в завода за облекла "Чосон", част от най-голямото национално предприятие за облекла. Клонът в Чхонгджин имал повече от две хиляди служители, повечето жени – с изключение на ръководството и шофьорите на камиони. Тъй като севернокорейците прекарвали по-голямата част от живота си облечени с униформи, заводът бълвал именно това – стандартни униформи за ученици, продавачи в магазини, кондуктори във влаковете, общи работници и, разбира се, униформи за заводски работници. Те били направени от винилон, нееластична лъскава синтетична материя, характерна за Северна Корея. Севернокорейците толкова се гордеели с тази материя, открита от корейски учен през 1939 г., че я наричали влакното на чучхе. По-голямата част от тази материя се произвеждала на 280 км надолу по крайбрежието, в Хамхунг.
Но в началото на 1988 г. доставките на плат се забавили. Казали на г-жа Сонг и останалите работници, че проблемът бил в Хамхунг. Или им били свършили антрацитните въглища, които били една от суровините за производството на винилон, или в завода нямало достатъчно електричество г-жа Сонг така и не получила ясен отговор. Но без плат не можели да се произвеждат униформи.
Шивачките по цял ден метели подовете и лъскали оборудването, чакайки следващата доставка на плат. Заводът бил необичайно тих. Там, където преди се чувало тракането на шевните машини, сега единственият звук бил този от метлите.
За да не държат жените на работа, без да получават нищо, управителите на завода започнали да организират евфемично наричаните от тях "специални проекти". Всъщност те ровели за всичко, което можело да се продаде или замени за храна. Един ден жените марширували в строй до железопътната линия с торби и лопати, за да събират кучешки фъшкии, които да се използват за тор. друг ден събирали старо желязо. Отначало изпращали само шивачките, но скоро г-жа Сонг и другите жени от центъра за дневни грижи също трябвало да се присъединят към тях. Правели го на смени – половината жени от центъра оставали с децата, докато другата половина била изпращана да рови из боклуците.
"Дори пътят да е труден, ние ще защитаваме партията" – трябвало да пеят, когато излизали на малките си екскурзии; управителите се опитвали да поддържат духа на групата.
Понякога ходели на плажа да събират старо желязо от отпадните води, течащи от тръбите под надвисналата сянка на гигантския стоманолеярен завод. Г-жа Сонг не обичала да мокри краката си – дори на плажа до младежкия парк в Чхонгджин, където събирали миди, когато децата били малки. Като повечето севернокорейци от нейното поколение, тя не можела да плува. Макар че водата била плитка, г-жа Сонг изтръпвала от ужас. Трябвало да навива панталоните си до коленете, нагазвайки в океанската вода само с брезентови обувки и кошница, с която да пресява метала, сякаш промива злато. В края на деня надзорниците им премервали събрания метал, за да се уверят, че всяко звено е изпълнило нормата си.
Всички жени се опитвали да намерят начин да се измъкнат от тези неприятни експедиции. Те не смеели да напуснат работа, макар че не получавали почти никакви заплати. В Северна Корея ако не отидеш на работа, не получаваш купоните, срещу които ти дават храна. А ако не ходиш цяла седмица без основателна причина, могат да те изпратят в затвора.