Химн на смъртта [bg]

Като всички други комунистически страни и Северна Корея имала своя черен пазар. Макар че по принцип частната покупка и продажба на повечето стоки била незаконна, правилата се променяли непрестанно и често били пренебрегвани. Ким Ир Сен милостиво бил позволил на хората да отглеждат зеленчуци в градините си и да ги продават, така че те направили импровизиран пазар в празното пространство зад жилищния комплекс на г-жа Сонг. Той представлявал просто опънати върху прашната земя мушами, на които били наредени оскъдни количества репички и зеле. Понякога хората продавали стари дрехи, нащърбени грънци, използвани книги. Никакви нови стоки не можели да се продават на пазара. Те можели да се предлагат единствено в държавните магазини. Била забранена и търговията със зърнени храни, а всеки, когото хванели да продава ориз, бил изпращан в затвора.

Г-жа Сонг смятала черния пазар за долнопробен. Продавачите били предимно възрастни жени, някои дори баби. Тя ги гледала как клечат над мърлявите си зеленчуци, подвиквайки различни цени на клиентите по изключително непристоен начин. Някои от жените дори пушели лули, въпреки че в Северна Корея пушенето било табу за жените. Г-жа Сонг била отвратена от тези стари халмони, тези баби. Самата идея да продаваш на пазар ѝ била противна. Това не било място за един истински комунист!

Всъщност истинските комунисти изобщо не пазарували. Ким Ир Сен бил създал възможно най-силната антиконсуматорска култура, която можела да съществува през двадесети век. В другите азиатски страни пазарите, гъмжащи от хора и стоки, процъфтявали. Не и в Северна Корея. Най-известните магазини в страната били двата универсални магазина в Пхенян, наричани Универсален магазин № 1 и Универсален магазин № 2, а стоките, които предлагали, били почти толкова примамливи, колкото имената им. Когато видях магазините по време на посещението си в Пхенян през 2005 г., на първия етаж имаше велосипеди, произведени в Китай, но не беше ясно дали наистина се продават, или са изложени само за да впечатлят чужденците. Хора, посетили Пхенян през 90-те години, разказват, че понякога в магазините нареждали пластмасови плодове и зеленчуци заради чуждестранните минувачи, които зяпали по витрините.

Севернокорейците не трябвало да пазаруват, защото на теория получавали всичко, от което имали нужда, от правителството в знак на щедростта на Ким Ир Сен. Всяка година получавали два комплекта дрехи – един за лятото и един за зимата. Новите дрехи били раздавани от трудовото звено или в училище, често на рождения ден на Ким Ир Сен, утвърждавайки образа му на носител на всички хубави неща. Всички д-рехи били стандартни. Давали само обувки от винил или брезент, защото кожените били изключителен лукс и единствено хора, които разполагали с външен източник на средства, можели да си ги позволят. дрехите се произвеждали във фабрики за облекла като тази, в която работела г-жа Сонг. Предпочитаната материя била винилонът, който не задържал добре боята, затова се правел в ограничена цветова гама: тъмно индиго за униформите на заводските работници и черно или сиво за работещите в канцеларии. Червеното било запазено за шалчетата, които учениците носели на врата си до тринадесетгодишна възраст като част от задължителното им членство в организацията на младите пионери.