Хари Потър и огненият бокал

— Защото сте още малки и не сте си взели изпита — сряза го госпожа Уизли. — А защо се бавят момичетата?

Тя изхвърча от кухнята и стъпките й отекнаха нагоре по стълбите.

— Значи има изпит по магипортиране? — попита Хари.

— Разбира се — отвърна господин Уизли и прибра билетите на сигурно място в задния джоб на джинсите си. — Онзи ден Отделът за магическо придвижване глоби двама за магипортиране без разрешително. Това не е лесна работа и ако не се направи както трябва, може да има изключително неприятни последици. Тези двамата, за които ви разказвам, се разполовили.

Всички на масата потръпнаха с изключение на Хари.

— Как… ъъъ… се разполовили! — попита той.

— Преминали наполовина — започна да обяснява господин Уизли, докато заливаше кашата си със сироп. — И се заклещили, естествено. Не можели нито да продължат напред, нито да се върнат назад. Наложило се да чакат отряд от Аварийната служба за разваляне на магии. Да не ви разправям колко писане падна заради мъгълите, които забелязали непреминалите части от телата…

За момент Хари си представи как чифт крака и една очна ябълка си лежат изоставени на тротоара на „Привит Драйв“.

— Оправиха ли се? — сепна се той.

— О, да — сериозно отвърна господин Уизли. — Но им наложиха тежка глоба и едва ли скоро ще им дойде наум пак да опитат. Да знаете — с магипортирането шега не бива. Много от възрастните магьосници го избягват. Предпочитат метлите — по-бавно, но по-сигурно.

— Обаче Бил, Чарли и Пърси могат, нали?

— Чарли два пъти се явява на изпит — изсмя се Фред. — Първия път го скъсаха. Магипортирал се на десетина километра южно от определеното място точно върху някаква кротка старица, която пазарувала в този момент, спомняте ли си?

— Е, ама нали втория път го взе — обади се госпожа Уизли, влизайки отново в кухнята, където я посрещна смях от сърце.

— А Пърси си взе изпита само преди две седмици — каза Джордж. — Оттогава всяка сутрин се магипортира на долния етаж, та да докаже, че го може.

От коридора се чуха стъпки и Хърмаяни и Джини влязоха в кухнята, бледи и сънени.

— Защо трябваше да ставаме толкова рано? — промърмори Джини, потърка очи и седна на масата.

— Ще походим малко пеша — обясни господин Уизли.

— Пеша ли? — обади се Хари. — Ще вървим пеша дотам?

— О, не, доста е далеч — засмя се господин Уизли. — Ще повървим съвсем малко. Защото е трудно много магьосници да се съберат на едно място, без да привлекат вниманието на мъгълите. Винаги трябва да сме нащрек, когато пътуваме, а при такова голямо събитие като Световното първенство по куидич…

— Джордж! — рязко каза госпожа Уизли и всички подскочиха.

— Какво? — отвърна Джордж, но невинният му тон не можа да заблуди никого.

— Какво има в джоба ти?

— Нищо!

— Не ме лъжи!

Госпожа Уизли насочи магическата си пръчка към джоба на сина си и извика:

— Акцио!

Няколко малки пъстроцветни нещица се стрелнаха от джоба на Джордж. Той замахна да ги хване, но не успя и те влетяха право в протегнатата шепа на госпожа Уизли.