Мечтаят ли роботите за електроовце?

В момента, в който Изидор почука на вратата телевизорът млъкна сякаш бе потънал в небитието. Не беше утихнал, а беше престанал да съществува, сякаш уплашен до смърт от почукването.

Зад залостената врата Изидор долови присъствие на живот, различно от това на телевизора. Напрегнатите му докрай сетива долавяха кошмарен занемял страх, притаил се до най-далечната стена на апартамента в отчаян опит да избегне срещата с него.

— Ей — извика той. — Аз живея на горния етаж. Чух телевизора ви. Хайде да се запознаем, а? — Той зачака, ослушвайки се. Никакъв звук, никакво движение, Думите не бяха предизвикали никакъв ефект. — Донесох ви малко маргарин — продължи той като се приближи до вратата за да проникне гласа му през плътната преграда. — Името ми е Джон Р. Изидор и работя в лечебницата на известния ветеринар мистър Ханибал Слоут. Сигурно сте чували за него. Аз съм човек с репутация. Имам работа. Карам фургона на мистър Слоут.

Вратата се отвори едва-едва и в тясното пространство зад нея Изидор видя замряла от страх, разтреперана човешка фигура на момиче, което продължаваше да стиска дръжката, сякаш щеше да се строполи в мига, в който я пусне. Страхът изкривяваше чертите й, променяше очертанията й, караше я да изглежда сякаш някой я е прекършил злобно, а след това набързо я е слепил отново. Огромните й блестящи очи се впериха в неговите и тя направи опит да се усмихне.

— Мислели сте си, че в сградата няма никой — изведнъж разбра Изидор. — Че е изоставена.

— Да — прошепна момичето и кимна.

— Но няма нищо лошо в това да имаш съседи — опита се да я успокои Изидор. — Преди да се появите вие, аз си нямах никакви.

И това не беше никак весело, Изидор го знаеше.

— Вие сте единственият? — запита момичето. — Единственият освен мен в цялата тази сграда? — изглеждаше по-спокойна, тялото й се изпъна и тя приглади с ръка тъмните си коси. Едва сега Изидор забеляза, че има чудесна фигура, дребна, но добре сложена. Очите й бяха вълнуващо красиви, с надвиснали над тях дълги мигли. Заварена неподготвена, тя носеше само горнище на пижама. Изидор погледна през рамото й и видя, че в стаята зад нея цари безпорядък. По пода лежаха разхвърляни куфари, с изсипано наоколо съдържание. Но това беше напълно естествено, тя току що се беше настанила.

— Да, аз съм единственият освен вас — повтори Изидор. — И няма да ви притеснявам.

Чувстваше се подтиснат от това, че доброжелателната му съседска визита, традиционна още от времената преди войната, не беше приета. Момичето сякаш дори не осъзнаваше смисъла на жеста му. Или не знаеше за какво може да послужи кутийка с маргарин. Стори му се, че тя е по-объркана отколкото би трябвало да бъде в подобна ситуация. От нея сякаш продължаваше да извира страх и безпомощност.