Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)

Дон Хуан каза как старецът съвсем чистосърдечно отговорил, че носи храна — пинол, и вода. Той спря да разказва и два пъти се завъртя в кръг. Не знаех какво прави. Но очевидно това беше част от приказката. Кръгът навярно изобразяваше колебанията на младежа.

Дон Хуан каза, че младежът естествено не повярвал нито дума. Направил си сметка, че щом старецът, който очевидно е магьосник, иска да му даде „еленов дух“ срещу своите кратуни, те сигурно са пълни с някаква неземна сила.

Дон Хуан изкриви лице отново в дяволита гримаса и каза как младежът заявил, че иска да получи кратуните. Последва продължителна пауза, която като че ли бележеше края на приказката. Дон Хуан остана безмълвен, но все пак аз бях сигурен, че иска да го попитам за нещо, затова така и направих.

— И какво се случило с младежа?

— Взел кратуните — отговори той с доволна усмивка.

Последва нова продължителна пауза. Аз се разсмях. Помислих си, че това е типична „индианска приказка“.

Очите на дон Хуан блестяха, докато ми се усмихваше. У него имаше някаква сянка на невинност. Започна да се смее тихо и на пресекулки и ме попита:

— Не искаш ли да разбереш за кратуните?

— Разбира се, че искам. Помислих, че това е краят на приказката.

— А, не — каза той с игриво пламъче в погледа. — Младежът взел кратуните и избягал на едно тайно място, за да ги отвори.

— И какво намерил? — политах аз.

Дон Хуан ми хвърли един поглед и аз почувствах, че напълно съзнава умствената ми гимнастика. Тръсна глава и се закикоти.

— Е? — подканих го аз. — Празни ли били кратуните?

— В кратуните имало само пинол и вода — каза той. — А младежът изпаднал в ярост и ги запокитил гневно в камънака.

Казах, че реакцията му е била напълно естествена — всеки на негово място би сторил същото.

Отговорът на дон Хуан беше, че младежът е глупак, който не знае какво търси. Той не знаел какво е „сила“, затова не знаел и дали я е намерил или не. Не поел отговорността за решението си, затова се разгневил на своята грешка. Очаквал да получи нещо, а вместо това не получил нищо. Дон Хуан продължи да разсъждава и каза, че ако аз бях на мястото на младежа и ако действах според наклонностите си, накрая бих се ядосал и бих почувствал угризение и без съмнение бих прекарал останалата част от живота си да се самосъжалявам заради онова, което съм изгубил.

После той ми обясни как постъпил старецът. Той хитро нахранил младежа, за да му даде „дързостта на сития стомах“. Затова когато младежът намерил храна в кратуните, ги запокитил в пристъп на ярост.

— Ако беше осъзнал решението си и бе поел отговорност за него — каза дон Хуан. — той би взел храната и би бил повече от доволен. А може би щеше дори да разбере, че и храната е сила.