Извън закона

— Слизам долу. Не мърдай.

Тен изпробва, доколкото можа, здравината на кедровите греди. Хвана се за тях, помоли се здравият кедър да издържи тежестта му, спусна се през отвора и се приземи леко на крака до Даяна. Тя инстинктивно се опита да седне.

— Не мърдай!

— Не мога… да дишам.

Дрезгавото й хриптене му подсказа, че всъщност тя диша по-добре, отколкото й се струва.

— Всичко е наред. Ударът при падането ти е изкарал въздуха, но скоро ще дишаш нормално. Боли ли те някъде?

— Не!

Тен коленичи до главата на Даяна. Очите й се разшириха и тя хрипливо пое въздух, щом мъжът посегна към нея.

— Спокойно, скъпа — прошепна той. — Трябва да проверя дали не си пострадала. Просто лежи неподвижно. Няма да ти причиня болка. Не мърдай. Всичко е наред.

Замаяна и безпомощна, Даяна пропъди страха си и се вкопчи в кадифения глас на Тен, спомни си момента, когато бе успокоил уплашената кобила и нежността, с която бе държал пострадалото котенце. Същото беше и сега, със силните си и същевременно нежни ръце той провери черепа й, шията, раменете, гласът му успокояваше, насочваше, обясняваше; и през цялото време мъжът разчистваше отломките, разкриваше все по-голяма част от тялото й, пръстите му се плъзгаха по нея с интимност, каквато не би позволила на никой мъж. От паниката я предпазваше единствено съзнанието, че допирът му е толкова безстрастен, колкото и внимателен.

— Не напипвам нищо счупено, а и не усетих да трепнеш от болка — заключи накрая Тен. — Някъде да усещаш изтръпнало място?

— Не… усетих… — Даяна пое дълбоко въздух колкото заради емоционалния шок от докосването, толкова и заради силата на удара при падането. — Навсякъде… където ме докосна… усещах.

— Добре. Размърдай пръстите на ръцете и краката.

Даяна го стори.

— Боли ли?

— Не.

— Ще проверя отново шията ти. Ако те заболи, дори леко, веднага ми кажи.

Дългите пръсти отново се плъзнаха по шията на Даяна, нагоре през косата й, поеха тежестта на главата толкова бавно, че тя дори не разбра кога стана това.

— Боли ли?

— Н-не.

Тен разтвори пръсти, подпря главата й и леко плъзна палци по челюстта й. Даяна затаи дъх, поразена от връхлетялото я усещане. Съвсем бавно Тен завъртя главата й надясно.

— Боли ли?

Тя се опита да отвърне, не можа да изрече нищо и поклати глава. Усмивката на мъжа проблесна в мрака.

— Щом не те боли, докато клатиш глава, значи си добре. Да видим можеш ли да седнеш. Ще го направим бавно. Ако гърбът те заболи, кажи ми веднага. Готова ли си?

Даяна не се нуждаеше от помощта му, за да седне, ала въпреки това я получи. Лявата му ръка подпря гърба и раменете й, а дясната я задържа да не политне напред, в случай че припадне, което за малко щеше да се случи, когато усети лекия допир до гърдите си.

— Добре съм — задъхано промълви тя.

— Дотук добре — съгласи се Тен. — Вие ли ти се свят?

Да, виеше й се свят, но това нямаше нищо общо с падането й, дължеше на присъствието на силния мъж, коленичил до нея в мрака на древния храм, ръцете му я подкрепяха, а лицето му бе толкова близо до нейното, че долавяше дъха му.