Джек от сенките [bg]

— Разбира се не това имах пред вид — рече той. — Питам се още колко ще издържи прословутото ти чувство за хумор?

Джек сви рамене и почеса замислено брадичка.

— Кажи ми, като узнаеш отговора — рече той.

— Обещавам, да бъдеш сред първите.

Джек кимна.

— Все пак, ще ти бъда искрено благодарен, ако се въздържаш от каквито и да било опити да възбудиш магичните меридиани — продължи Повелителя на Прилепите. — Атмосферата тук е толкова наелектризирана, че веднага възникват нежелани странични реакции.

— Ще гледам да не го забравя — съгласи се Джек.

— Точка по въпроса. Прощавай, ако съм прекъснал нещо важно. Оставям те с ежедневните ти занимания. Adieu.

Джек не отговори. Беше останал сам.

Не мина много време и обещаният допълнителен фактор бе въведен в неговото обкръжение.

Осъзнал, че вече не е сам, Джек вдигна глава. В първия миг не повярва на очите си като зърна медната й коса и застиналата усмивка на устните й.

След това скочи, изтича при нея и я разгледа от всички страни.

— Добра работа наистина — промърмори накрая. — Предай възхищението ми на твоя създател. Ти си едно изключително точно копие на моята лейди Ивене, от Укрепения чифлик.

— Не съм нито копие, нито съм твоята лейди — отвърна тя с иронична усмивка.

— Каквото и да си, ти ми донесе радост — рече той. — Мога ли да ти предложа кресло?

— Благодаря.

Тя се настани в близкото кресло, а Джек придърпа още едно до нея и седна. След това се облегна назад и започна да я разглежда изпод вежди.

— А сега ще ми обясниш ли думите си? — попита той. — Щом не си Ивене, нито пък си нейното копие, създадено от моя заклет враг за да ме измъчва, какво си тогава? Или — казано по-деликатно — коя си?

— Аз съм Ивене от Укрепения чифлик, дъщеря на Лорет и на Полковника Който Никога Не Умира — отвърна тя все така усмихнато и едва сега той забеляза сребърната верига, която носеше на шията си и камъка, оформен по подобие на залата. — Но аз не съм твоята лейди — повтори тя.

— Страхотна изработка, няма що — продължаваше да се диви Джек. — Дори гласът е същият.

— Почти изпитвам съжаление към онзи нехранимайко — господаря на несъществуващата Сенчеста Обител — продължи тя. — Джек Лъжеца. Но нима можеш да очаква да чуеш истината от устата на един човек, който през всичките си животи е мамил другите?

— Сенчестата Обител наистина съществува! — ядоса се той.

— Тогава не разбирам защо е нужно да се гневиш, когато я споменавам.

— Той те е подучил, невинно създание. Да се подиграваш с моя дом е все едно да се подиграваш с мен.

— Тъкмо това целях. Но аз не съм творение на онзи, когото наричаш Повелителя на Прилепите. Аз съм негова жена. Зная тайното му име. Той ми показа целия свят вътре в една сфера. Без да напускам Високия Зандан обиколих и видях всички места. Ала никъде не срещнах място, което да се нарича Сенчестата Обител.

— Само моите очи могат да я видят — отвърна той, — защото тя винаги е скрита в сянка. Това е огромен, великолепен палат, с високи, озарени от факли стени, подземни лабиринти и безброй кули. От едната страна гледа към светлината, а другата му е обърната към мрака. Обзаведен е с множество трофеи, спомени от най-великите ми подвизи. Сред тях има безценни скъпоценности и красиви статуетки. Сенки танцуват по коридорите, примесени с отблясъците на гладко шлифовани диаманти, с които е обсипан подът. Такова е мястото, което осмиваш — Сенчестата Обител, в сравнение с която замъкът на твоя господар е като свинарник. Истина е, че понякога това място е самотно, ала един ден истинската Ивене ще го озари със своя смях и ще го докосне с красотата си та да увековечи великолепието му дълго, след като твоя господар се озове в страната на непрогледния мрак, изпратен там от десницата на моето възмездие.