Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Щяхме да искаме да ловуваме. Това беше ясно.
Ако не се налагаше да се връщаме, ако не трябваше да се крием… е, мнозина от нас нямаше да се прибират особено редовно. Изпаднали във властта на жаждата, трудно успявахме да се откъснем, да се върнем у дома. Но Райли дълбоко бе насадил ужаса от изгарянето, от повторението на онази непоносима болка, която всички бяхме изпитали. Така че съумявахме да се възпрем. Благодарение на инстинкта за самосъхранение, единствения, който беше по-силен от жаждата.
Излизаше, че страхът ни държеше заедно. Естествено, имаше и други скривалища като пещерата на Диего, но на кой би му хрумнало да търси? Имахме си място, където да се приютим, база, така че именно там се връщахме. Ясните разсъждения не бяха най-голямата сила на вампирите. Или поне на младите вампири. Райли разсъждаваше трезво. Диего също мислеше по-трезво от мен. А онези вампири с наметалата бяха невъобразимо съсредоточени. Потръпнах. Значи силата на рутината не можеше да ни контролира завинаги. Какво ли щяха да правят с нас, когато станехме по-стари, по-разумни? Внезапно ми хрумна, че Райли бе най-старият сред нас. До един бяхме нови. Значи й трябвахме сега срещу загадъчния враг. А какво щеше да стане после?
Изпитах острото чувство, че никак не желая да съм там в онзи момент. И внезапно осъзнах нещо безкрайно очевидно. Онова, което се беше спотайвало в съзнанието ми преди, когато следвах стадото вампири редом с Диего.
Нямаше нужда да стоя и да чакам. Не беше нужно да оставам и една нощ дори.
Мисълта бе толкова стряскаща, че отново се вледених.
Ако двамата с Диего нямахме известна представа накъде се бяха отправили вампирите, нима щяхме да ги намерим? Вероятно не. При все че бяха огромна група, оставяха широка следа. Ами ако ставаше въпрос за един-единствен вампир, който можеше да изскочи от водата и да се приземи навътре в сушата, или дори на дърво, без да остави следа на мястото на излизането си… Един-единствен или двама, които можеха да преплуват огромни разстояния… и да излязат на сушата на произволно място… Канада, Калифорния, Чили, Китай… Никога нямаше да могат да ги намерят. Щяха да изчезнат. Да изчезнат като дим.
Онази нощ спокойно можехме и да не се връщаме! Не трябваше да се връщаме! Защо не ми беше хрумнало?
Но… щеше ли Диего да се съгласи? Част от въодушевлението ми рязко се изпари. Дали в крайна сметка не беше по-лоялен към Райли, отколкото към мен? Дали щеше да реши, че е негов дълг да го подкрепи? Познаваше го от много по-отдавна — всъщност мен познаваше от един ден. Дали Райли не му беше по-близък, отколкото аз?
Замислих се, сбърчила чело.
Е, щях да разбера веднага щом останехме насаме. И ако нашият таен клуб наистина означаваше нещо, то нямаше да се тревожим какво ни готви тя. Щяхме да изчезнем, а на Райли да му се наложи да се оправя с деветнайсет вампири или спешно да си създаде нови. И в двата случая проблемът не беше наш.
Нямах търпение да споделя плана си с Диего. Интуицията ми подсказваше, че щеше да се съгласи. Поне така се надявах.
Хрумна ми, че всъщност така бяха постъпили Шели и Стив и другите хлапета, които бяха изчезнали. Ясно беше, че не бяха изгорели от слънцето. Дали Райли не бе казал, че е видял пепелта им само за да ни държи в подчинение и в страх? За да се връщаме при него всяка сутрин? Може би Шели и Стив просто се бяха отцепили от групата. И вече не им се налагаше да търпят Раул. А бъдещето им не бе застрашено от врагове и армии.
Може би това е имал предвид Райли, като каза, че ги е загубил в слънцето. Бегълци. В такъв случай би следвало да се радва, че Диего не бе избягал, нали?
Колко жалко, че с Диего не бяхме избягали! Сега щяхме да сме свободни като Шели и Стив. Без правила, без страх от изгрева.
Отново си представих ордата на свобода, без полицейски час. Виждах двамата с Диего да се придвижваме в сенките като нинджи. Но също и Раул, и Кевин, и останалите, блеснали като прожектори чудовища насред някоя оживена улица, а купчините от тела растат. Чувах писъците, хеликоптерите, виковете на крехките беззащитни полицаи с техните безполезни куршуми, които не можеха дори да ни одраскат, камерите, паниката, която щеше да плъзне със скоростта, с която репортажите обикаляха света.
Съществуването на вампири нямаше да остане в тайна дълго време. Дори Раул не можеше да убива хора достатъчно бързо, за да не се разпространи новината.