Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Насочиха се право към къщата и когато безшумно заизкачваха стълбите към входната врата, реших, че вече е безопасно да дишам. Поне не идваха директно към мен и Диего. Когато изчезнеха от погледа ни, можехме да си тръгнем със следващия повей на вятъра през дърветата и изобщо нямаше да разберат, че сме били тук.
Погледнах Диего и наклоних леко глава в посоката, откъдето бяхме дошли. Той присви очи и вдигна пръст. О, страхотно, искаше да останем. Направих му физиономия. Макар да умирах от страх, с изненада установих, че съм способна на сарказъм.
И двамата обърнахме поглед към къщата. Създанията с наметалата мълчаливо влязоха вътре, но нито тя, нито Райли бяха продумали откакто зърнахме посетителите. Явно бяха чули нещо или бяха отгатнали някак си, че са в опасност.
— Не си правете труда — лениво нареди един много ясен, монотонен глас. Не беше така звънлив като на създателката ни, но прозвуча момичешки. — Сигурна съм, че знаете кои сме и следователно сте наясно, че няма смисъл да се опитвате да ни изненадате. Нито пък да се криете от нас. Нито да се биете. Нито да бягате.
Дълбок мъжки смях, който не беше на Райли, отекна заплашително в къщата.
— Спокойно — нареди първият монотонен глас, момичето с наметало. Гласът й имаше онзи характерен звън, по който познах, че е вампир, а не призрак или друго страховито същество. — Не сме дошли, за да ви унищожим. Поне засега.
Настъпи кратка тишина и след това едва доловимо движение. Смяна на позицията.
— Ако не сте дошли да ни убиете, тогава… защо сте тук? — попита създателката ни с напрегнат и писклив глас.
— За да научим намеренията ви. И най-вече дали засягат… един местен клан — поясни момичето с наметалото. — Чудим се дали имат нещо общо с масовите убийства, които извършихте тук. Незаконно извършихте.
Двамата с Диего едновременно се намръщихме. Всичко, казано дотук, звучеше странно, но последната част бе направо безсмислена.
Та какво можеше да е незаконно за вампирите? Кой полицай, кой съд или затвор би имал власт над нас?
— Да — изсъска създателката ни. — Плановете ми са изцяло свързани с тях. Но все още не можем да действаме. Прекалено опасно е. — В гласа й се появи нотка на раздразнение.
— Повярвайте ни, наясно сме с трудностите по-добре от вас. Невероятно е, че толкова време успявате да се скриете от радара, така да го наречем. Кажете ми — в монотонния глас се появи бегъл интерес — как го правите?
Създателката ни се поколеба, после заговори бързо. Сякаш беше изправена пред мълчалива заплаха.
— Още не съм взела решение — изплю тя. После добави по-бавно, с неохота. — Да атакувам. Не съм решила какво да правя с тях.
— Доста примитивно, но ефикасно — отбеляза момичето с наметалото. — За ваше нещастие, периодът на обмисляне приключи. Трябва да решите — и то веднага — какво ще правите с малката си армия. — При тази дума очите ни с Диего се разшириха. — В противен случай наше задължение е да ви накажем както повелява законът. Подобна отсрочка на присъдата, колкото и да е кратка, ме притеснява. Не е по вкуса ни. Предлагам да предоставите всички уверения, с които разполагате, и то незабавно.
— Ще тръгнем веднага! — намеси се тревожно Райли, но бе прекъснат от остро съскане.
— Ще тръгнем веднага, щом можем — сърдито го поправи създателката ни. — Трябва да свършим още много неща. Доколкото разбирам, искате да успеем? Тогава ще ми е нужно известно време, за да ги обуча — да ги инструктирам — да ги нахраня!
Последва кратко мълчание.
— Пет дни. Тогава ще се върнем. И няма камък, под който да се скриете, нито скорост, с която да избягате. Ако не сте нападнали, когато дойдем, ще изгорите. — В думите нямаше заплаха, само абсолютна увереност.
— А ако вече съм атакувала? — попита създателката ни разтреперано.
— Ще видим — отговори момичето с наметалото с по-бодър глас. — Предполагам, всичко ще зависи от успеха, който ще пожънете. Работете усърдно, за да ни зарадвате. — Последната забележка беше произнесена с равен, твърд глас, от който тялото ми потръпна като от хлад.
— Да — изръмжа създателката ни.
— Да — повтори Райли шепнешком.
Секунда по-късно вампирите с наметалата безшумно напуснаха къщата. Двамата с Диего не посмяхме да си поемем дъх цели пет минути, след като изчезнаха от погледа ни. Вътре в къщата създателката ни и Райли също мълчаха. Изминаха още десет минути в абсолютна тишина.
Докоснах ръката на Диего. Сега беше шансът ни да се измъкнем. В този момент страхът от Райли остана на заден план. Исках да бъда колкото се можеше по-надалече от тъмните наметала. Копнеех за безопасността, която пораждаше числеността ни, там, в дървената къща, и реших, че точно така се чувства и създателката ни. Ето защо беше създала толкова много от нас. Оказваше се, че съществуват доста по-страшни неща от всичко, което си бях представяла.