Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Но странният звук от вампирски целувки продължаваше. Някой доволно въздъхна.
Смръщих се към Диего. Тази размяна на целувки не ни говореше много. Колко ли още време щеше да се наложи да чакаме?
Той наклони глава на една страна, заслушан внимателно.
След още няколко минути приглушените романтични звуци внезапно секнаха.
— Колко?
Гласът беше тих заради разстоянието, но все пак отчетлив. И познат. Висок, почти като звън. Като на глезено малко момиченце.
— Двайсет и двама — отвърна Райли. Звучеше горд.
Двамата с Диего бързо се спогледахме. Вампирите бяхме двайсет и двама, поне при последното преброяване. Явно говореха за нас.
— Мислех, че съм загубил още двама заради слънцето, но едно от най-старите ми деца се оказа… послушно — продължи Райли. В гласа му се долавяше нотка на привързаност, когато нарече Диего едно от децата. — Има си някакво скривалище под земята. Скрил се там с една от по-младите.
— Сигурен ли си?
Настъпи продължителна пауза, този път без романтични звуци. Дори от разстояние долавях напрежението.
— Да. Той е добро хлапе, сигурен съм.
Нова напрегната пауза. Не разбрах въпроса й. Какво искаше да каже с това „Сигурен ли си“? Да не би да мислеше, че го е чул от някой друг, а не от самия Диего?
— Двайсет и двама е добре — замислено каза тя и напрежението сякаш се стопи. — Как се развиват? Някои от тях са на почти година. Продължават ли да следват обичайния модел?
— Да — отвърна Райли. — Нарежданията ти действат безотказно. Изобщо не разсъждават, правят единствено това, което винаги са правили. По всяко време мога да отвлека вниманието им с жаждата. Тя ги държи под контрол.
Отново погледнах Диего със свъсени вежди. Райли не искаше да разсъждаваме. Но защо?
— Чудесно се справяш — изгука създателката ни, след което се чу поредната целувка. — Двайсет и двама!
— Време ли е? — нетърпеливо попита Райли.
Отговорът й отекна рязко, като плесница.
— Не! Още не съм решила кога!
— Не разбирам.
— Не е и нужно да разбираш. Достатъчно е да знаеш, че враговете ни притежават невероятни умения. Няма как да сме прекалено предпазливи. — Гласът й омекна, отново стана сладък като мед. — Но щом всички двайсет и двама са живи. Въпреки техните умения… срещу тях ще стоят двайсет и двама! — Тя звънко се засмя.
Двамата с Диего не откъсвахме поглед един от друг през целия разговор. По очите му виждах, че мислите му са същите като моите. Значи действително бяхме създадени с цел, както и предполагахме. Имахме врагове. Или по-скоро създателката ни имаше врагове. Нима имаше значение?
— Решения, решения — измърмори тя. — Още не. Може още пет-шестима, за всеки случай.
— Ако добавим повече, току-виж крайната бройка намаляла — плахо възрази Райли, явно внимаваше да не я разсърди. — Винаги стават неуравновесени, когато дойдат нови.
— Така е — съгласи се тя и аз си представих как Райли въздиша облекчено, че не я беше ядосал.
Диего рязко отклони поглед от моя и се втренчи към отсрещната страна на поляната. Не бях доловила движение откъм къщата, но може би беше излязла навън. Рязко извъртях глава в същата посока, а в същото време останалата част от тялото ми се превърна в статуя, щом видях какво бе стреснало Диего.
Четири фигури прекосяваха поляната към къщата. Появиха се от запад, най-отдалечената точка от скривалището ни. До един носеха дълги, тъмни наметала с дълбоки качулки и отначало ги помислих за хора. Странни хора, но все пак човеци, защото никой от вампирите, които познавах, не носеше такова готическо облекло. И никой не се движеше по такъв сдържан, плавен начин… така елегантно. След това осъзнах, че никой от хората, които бях виждала, не би могъл да се движи така, и което беше по-важно, толкова тихо. Тъмните наметала се плъзгаха по тревата в абсолютна тишина. Следователно тези същества или бяха вампири, или нещо друго свръхестествено. Може би призраци. Но ако бяха вампири, аз не ги познавах, което означаваше, че може да са враговете, за които говореше тя. Ако беше така, трябваше незабавно да се омитаме оттук, защото в момента на наша страна нямаше други двайсет вампира.
Ако не беше ужасът да не привлека вниманието им, щях да хукна начаса.
Вместо това загледах как плавно се придвижват. Направиха ми впечатление и други неща. Че крачат в съвършена ромбовидна формация, която не нарушиха нито за миг, независимо как се променяше теренът под краката им. Че силуетът начело беше по-дребен от другите, а наметалото му беше по-тъмно, както и че не даваха вид да следват диря, а просто напредваха, сякаш знаеха пътя. Сигурно бяха поканени.