Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Диего се поколеба, все още заслушан, и секунда по-късно търпението му беше възнаградено.
— Е — прошепна тя, — сега вече знаят.
За вампирите с наметалата ли говореше, или за тайнствения клан? Кой беше врагът, за когото говореше преди случката?
— Няма значение. Ние сме повече…
— Всяко предупреждение има значение! — изръмжа тя и не му даде възможност да продължи. — Толкова много работа имаме. Само пет дни! — простена тя. — Край на игрите. Започваш още тази нощ.
— Няма да те разочаровам! — зарече се Райли.
По дяволите. Двамата с Диего скочихме едновременно към съседното дърво и буквално прелетяхме обратния път. Райли също бързаше и ако откриеше следата на Диего след случката с наметалата, без да открие самия Диего в края на дирята…
— Трябва да се върна преди него и да чакам — прошепна Диего, докато тичахме. — Слава богу, че не се вижда от къщата! Не искам да знае, че сме подслушвали.
— Трябва заедно да говорим с него.
— Вече е късно за подобен вариант. Ще забележи, че твоята диря не го е следвала. Изглежда съмнително.
— Диего… — нарочно го беше направил, за да не се излагам на опасност.
Стигнахме мястото, където се беше присъединил към мен. Той зашепна припряно.
— Да се придържаме към плана, Бри. Ще му кажа каквото възнамерявах да му кажа. Доста време има до зазоряване, но явно така е трябвало да се случи. Ако не ми повярва… — той сви рамене. — В момента си има по-сериозни тревоги от развинтеното ми въображение. Може пък сега по-лесно ще ме изслуша — май всякаква помощ ще ни бъде от полза, а да се придвижваме и през деня, никак няма да е излишно.
— Диего… — повторих, като не знаех какво друго да кажа.
Той ме погледна в очите и аз зачаках устните му да се разтегнат в усмивка, да пусне някоя шега за нинджите или за най-добрите приятели.
Но той само бавно се приведе към мен, без да откъсва очи от моите, и ме целуна. Гладките му устни се притиснаха в моите за една дълга секунда, а очите ни не се отделяха едни от други.
После той се изправи и въздъхна.
— Прибирай се вкъщи, скрий се зад Фред и се прави, че не знаеш нищо. Идвам веднага.
— Пази се!
Сграбчих ръката му и я стиснах силно, после бързо я пуснах. Райли бе говорил за Диего с привързаност. Трябваше да се надявам, че тази привързаност е искрена. Нямах друг избор.
Диего изчезна между дърветата, тихо като шепота на вятъра в листата. Не губих време да гледам след него. Затичах в права линия между дърветата към къщата. Надявах се, че очите ми бяха все още яркочервени от снощното угощение, та да потвърдят обяснението за отсъствието ми. Излязла съм набързо на лов. Извадила съм късмет — натъкнала съм се на самотен турист. Съвсем в реда на нещата.
Звукът на кънтяща музика, който ме посрещна, беше придружен от характерния, сладникав мирис на горящ вампир. Заля ме паника. В къщата можех да умра толкова лесно, колкото и навън. Но нямах друг избор. Без да забавям крачка, изтичах надолу по стълбите право към ъгъла, където смътно различавах силуета на Фред Особняка. Беше се изправил. Дали се чудеше какво да прави? Или просто му беше писнало да седи? Нямах представа какво е намислил, а и не ме интересуваше. Щях да стоя плътно до него, докато Райли и Диего се върнеха.
В средата на пода димеше купчина, прекалено голяма, за да е само от крак или ръка. Дотук с двайсет и двамата вампири на Райли.
Никой не изглеждаше особено впечатлен от димящите останки. Подобни неща се случваха непрестанно.
Когато се приближих към Фред, забелязах, че за пръв път чувството на погнуса не се усили, дори напротив, отслабна. Той сякаш не ме забелязваше, продължаваше да чете книгата в ръцете си, без да вдига глава. Една от онези, които му бях оставила преди няколко дена. Щом стигнах до канапето, на което се беше облегнал, успях съвсем отчетливо да видя какво прави. Поколебах се, бях любопитна. Дали умееше по собствена воля да изключва усещането за гадене, което предизвикваше? И значеше ли това, че в момента и двамата бяхме незащитени? Добре поне, че Раул не се беше върнал още, макар Кевин да бе налице.
За пръв път забелязах как изглежда Фред. Висок, вероятно към метър и деветдесет, с гъста, къдрава руса коса, както бях забелязала и по-рано. Беше широкоплещест и мускулест. Изглеждаше по-голям от останалите — като колежанин, не като ученик. Освен това — което най-силно ме изненада — беше много привлекателен. Красив колкото и останалите, може би дори по-красив от повечето. Не знам защо това ми се стори толкова странно. Предполагам, защото вечно го свързвах с чувството на погнуса.