Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Стана ми неловко да го зяпам. Огледах се бързо да проверя дали и друг бе забелязал, че за момента Фред имаше вид на съвсем нормален — и много красив. Никой не гледаше към нас. Хвърлих бърз поглед към Кевин, готова незабавно да отместя очи, ако ме забележеше, но той се беше втренчил в някаква точка вляво от нас с намръщено изражение. Преди да успея да извърна поглед, очите му минаха право през мен и се съсредоточиха в нещо от дясната ми страна. Намръщи се още повече. Като че ли… като че ли се напрягаше да ме види, но не можеше.
Ъгълчетата на устните ми почти се извиха в усмивка. Но твърде много неща ме глождеха, за да се зарадвам на слепотата на Кевин. Хвърлих поглед към Фред, чудейки се дали отново ще изпитам гадене, но вместо това видях, че се усмихва. А усмихнат беше направо смайващ.
Само след миг отново се беше зачел в книгата. Известно време стоях неподвижно, чаках нещо да се случи. Диего да влезе. Или пък Райли и Диего заедно. Или пък отново да започне да ми се гади, Кевин да впери гневен поглед в мен, да избухне поредната свада. Каквото и да е.
Но след като нищо не се случи, в крайна сметка се стегнах и се захванах да правя онова, което би следвало — а именно, да се преструвам, че нищо необичайно не се бе случило. Вдигнах една книга от купчината в краката на Фред, настаних се на пода и се престорих, че чета. Вероятно бях уцелила някоя от онези, в които уж се бях зачела предната нощ, но не ми изглеждаше позната. Запрелиствах страниците, без изобщо да вниквам в съдържанието.
Мислите бясно ми се въртяха в кръг. Къде е Диего? Как ли бе реагирал Райли на разказа му? И какво означаваше всичко, което бяхме чули — разговорът преди да пристигнат вампирите с наметалата, разговорът след тръгването им?
Опитах се да анализирам, върнах лентата назад, мъчех се да подредя парчетата в нещо разбираемо. Излизаше, че в света на вампирите съществуват полицаи, при това дяволски страшни. Нашата подивяла групичка новосъздадени вампири се оказваше армия, която по някаква причина беше незаконна. Създателката ни си имаше враг. Всъщност двама врагове. След пет дена щяхме да нападнем единия от тях, в противен случай другият, страховитите вампири с наметала, щяха да нападнат нея, или по-скоро нас, или и нея, и нас. А щом Райли се върнеше, щеше да започне подготовката за нападението. Погледнах скришом към вратата, после се насилих отново да сведа очи към книгата, която уж четях. Замислих се за разговора преди пристигането на посетителите. Тя се тревожеше за някакво решение. Беше доволна, че разполага с толкова много вампири, толкова много войници. Райли беше доволен, че двамата с Диего бяхме оцелели… беше споменал, как помислил, че е загубил още двама вампира заради слънцето, така че вероятно не знаеше истината за вампирите и слънчевата светлина. А нейният въпрос също бе странен. Беше попитала дали е сигурен. Сигурен, че Диего е оцелял? Или сигурен, че Диего казва истината?
Последната мисъл ме плашеше. Знаеше ли тя, че светлината всъщност не може да ни навреди? И ако знаеше, тогава защо бе излъгала Райли, а чрез него и нас?
Защо й беше да ни държи на тъмно — в буквалния смисъл? Толкова важно ли беше да сме в неведение? Достатъчно важно, че Диего да се окаже в беда? Изпаднах в истинска паника, буквално бях замръзнала от ужас. Ако можех да се потя, щях да съм плувнала в пот. Наложи се да напрегна цялата си воля, за да обърна поредната страница, да държа очите си сведени.
Дали и Райли бе заблуден, или беше в играта? И когато бе казал, че за малко да загуби двама вампири заради слънцето, наистина ли бе имал предвид самото слънце… или лъжата за слънцето?
Ако беше второто, тогава да знаеш истината означаваше, че си изгубен. Ужасът замъгляваше съзнанието ми.
Опитах се да разсъждавам трезво, да потърся логиката. Не беше лесно без Диего. Разговорите и размяната на мнения изостряха способността ми да се концентрирам. А сега мислите ми бяха парализирани от страх, в комбинация с вездесъщата жажда. Копнежът по кръвта отказваше да мине на заден план. Дори сега, добре нахранена, усещах паренето, нуждата.
Мисли за нея, мисли за Райли, наредих си. Трябваше да разбера защо лъжеха — ако лъжеха, — за да разбера доколко бе важно, че Диего е наясно с тайната.
Щеше ли да е различно, ако не бяха излъгали, ако ни бяха казали, че денят е точно толкова безопасен колкото и нощта? Представих си какво би било, ако не трябваше да прекарваме дните си натикани в тъмното мазе, ако тези двайсет и един вампири — или вече по-малко, в зависимост как се спогаждаха членовете на ловните дружини — бяха свободни да правят каквото и когато поискат.