Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
Лилит постави огледало пред лицето на Живота и отстрани от него всички парченца, които не си пасваха…
Дукът се бе разплул в трона си с крак, провесен през облегалката. Така и не свикна със столовете.
— А този какво е направил? — попита той и се прозя. Поне го биваше да отваря широко уста.
Дребничък старец трепереше между двама стражи.
Винаги има желаещи за стража, дори в място като Генуа. Освен всичко останало получаваш хубава униформа със сини панталони и червено палто и висока черна шапка с кокарда.
— Но аз… аз не умея да свиря — треперливо произнесе старецът. — Аз… аз не знаех, че е задължително…
— Ти си майстор на играчки — натърти Дукът. — Майсторите на играчки свирукат и пеят по цял ден — той хвърли поглед към Лилит. Тя кимна.
— Аз не знам никакви… п-песни — заекна майсторът. — Никога не съм учил песни. Само да правя играчки. Чиракувах за това. Седем години първом с малкия чук…
— Тука пише — прекъсна го Дукът, изкусно правейки се, че чете от списъка с постъпките на обвиняемите, — че не разказваш приказки на децата.
— Никой никога не ми е казвал да чета… п-приказки — пак заекна майсторът. — Вижте, аз просто правя играчки. Играчки. Това е единственото нещо, което правя добре. Играчки. Правя хубави иг-грачки. Аз съм просто майстор на иг-грачки.
— Не можеш да си добър майстор на играчки, ако не разказваш на децата приказки — рече Лилит, навеждайки се напред.
Майсторът вдигна очи към забуленото лице:
— Не знам нито една.
— Не знаеш нито една?
— Мога да им разкажа как да правят играчки — немощно изрече старецът.
Лилит се облегна назад. Невъзможно бе да се види изражението й под воала.
— Май няма да е зле, ако уважаемите Народни стражи те отведат — заключи тя. — На едно място, където със сигурност ще се научиш да пееш. И вероятно след време дори да подсвиркваш. Няма ли да е чудесно?
Тъмницата в подземията на стария Барон беше отвратителна. Лилит пребоядиса помещенията и ги преобзаведе. С много огледала.
Когато аудиенцията приключи, една фигура се отдели от тълпата и се измъкна през кухненските помещения на двореца. Стражите на страничния вход не се опитаха да я спрат. В тяхното мъничко битие тя бе много важна фигура.
— Здравейте, госпожо Приятна.
Тя поспря, бръкна в кошницата си и извади няколко препечени пилешки бутчета.
— Просто пробвах нова фъстъчена плънка — обясни тя. — Бих оценила мнението ви, момчета.
Те поеха храната с благодарност. Всеки се радваше да види госпожа Приятна. Чудесата, които тя можеше да стори с едно пиле, го правеха едва ли не щастливо, че е било убито.
— А сега излизам да взема малко подправки.
Те я гледаха как се насочва като голяма устремена стрела към пазара, който беше точно на брега на реката. После изядоха пилешките бутчета.
Госпожа Приятна се засуети сред сергиите. Вложи много старание в суетенето. Дори в Генуа се намираха хора, готови да разкажат по някоя приказка. Особено в Генуа. Тя беше готвачка, така че се суетеше. И се стараеше да е дебела и с весел нрав, какъвто по природа имаше за щастие. Специално гледаше ръцете й винаги да са набрашнени. Ако усетеше подозрителност, казваше неща като „Божичко!“. Като че ли дотук се справяше добре.
Огледа се за знака. Ето го — черно петле. Стърчи от навеса на една сергия, която бе претъпкана с клетки на кокошки, пуйки и всякакви пернати. Вуду-заклинателката беше Вътре.
Когато погледът й се спря на него, главата на петлето се обърна да я изгледа.
По-настрана от останалите сергии стоеше малка палатка, подобна на много други сред пазара. Пред нея гореше огън, поддържан от дървени въглища. Над него вреше котел. Наблизо бяха наредени купи, черпак и сред тях — паничка с монети. Имаше доста монети — хората плащаха за гозбите на госпожа Гогол, колкото сметнеха за добре, и паничката едва ги побираше.
Гъстата течност в котела беше безапетитно кафява. Госпожа Приятна се подкрепи с пълна догоре купа и зачака. Госпожа Гогол определено беше даровита.
След време от палатката се разнесе глас:
— Какво ново, госпожо Приятна?
— Тя затвори майстора на играчки — съобщи госпожа Приятна на пространството около себе си. — А вчера дойде ред на стария Дивиро Ханджията за това, че не е дебел и няма голямо червендалесто лице. Вече четири случая за този месец.