Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
Къщата изглеждаше така, сякаш вече я е сполетяло някое от другите неща.
В известен смисъл това беше странноприемница. Трите вещици никога в живота си не бяха виждали толкова безутешно място. Въпреки това беше доста претъпкано. От пейките покрай стените двадесетина или повече бледи лица мълчаливо ги наблюдаваха.
Леля Ог подуши въздуха.
— Божке! Колко чесън! — И наистина от всяка греда висяха плитки чесън. — Винаги съм твърдяла, че човек просто не може да прекали с чесъна. Виждам, че ще ми хареса тук.
Тя кимна на един бледолик мъж зад бара:
— Гутен ден, голем брато, майне домакине! Троа бири пер нас, порке е мор, сил ну зле.
— Защо пък силну зле? — попита Баба.
— На чужд език това е моля — заяви Леля.
— Обзалагам се, че не е така — възрази Баба. — Ти просто си го нагласяш, както ти дойде наум.
Съдържателят, който работеше на съвсем простия принцип, че всеки, влязъл през вратата, иска нещо за пиене, извади три бири.
— Видя ли? — рече Леля тържествуващо.
— Не ми харесва начинът, по който всички ни зяпат — промърмори Маграт, докато Леля продължаваше да дърдори на собственото си есперанто срещу сконфузения човек. — Един там ми се ухили.
Баба Вихронрав седна на една пейка, стараейки се да се настани така, че възможно най-малка част от тялото й да е в допир с дървото, в случай че чуждестранното е нещо заразно.
— Ето! — дойде при тях Леля, суетейки се с една табла. — Нищо работа! Просто ругах по него, докато не схвана.
— Изглежда ужасно — рече Баба.
— Наденички и хлебчета — отвърна Леля. — Любимите ми.
— Трябва да има и малко пресни зеленчуци — заяви диетоложката Маграт.
— Има. Ето малко — щастливо каза Леля, отрязвайки щедро парче от наденичката, от която се насълзяваха очите. — И ми се струва, че определено видях нещо като мариновани лукчета на една от лавиците.
— Наистина ли? Тогава ще ни трябват поне две стаи за тази вечер — твърдо заяви Баба.
— Три — много бързо добави Маграт.
Тя рискува отново да огледа помещението. Смълчаните обитатели се бяха вторачили в тях напрегнато, с изражение, което тя определи единствено като някаква изпълнена с надежда тъга. Разбира се, всеки, прекарал дълго време в компанията на Баба Вихронрав и Леля Ог, свикваше да бъде зяпан. Те бяха от онези хора, които запълват цялото пространство, от край до край. Пък и вероятно хората по тези места с всичките гъсти гори рядко виждаха странници. А и видът на Леля Ог, екзалтирано ядяща наденичка, можеше да надмине дори номера с маринованите лукчета, всепризнат за гвоздея на програмата й.
Въпреки всичко това… начинът, по който хората ги гледаха…
Навън, някъде навътре в гората, зави вълк. Събралите се жители потръпнаха като един, все едно се бяха упражнявали. Ханджията им избоботи нещо. Те станаха без желание и се изнизаха през вратата, като се стараеха да се движат вкупом. Една старица, клатейки тъжно глава, постави за миг ръка върху рамото на Маграт, въздъхна и излезе. Но Маграт и на това бе свикнала. Хората често изпитваха съжаление към нея, като я видеха в компанията на Баба.
Най-накрая ханджията се заклатушка към тях със запален факел и им направи знак да го последват.
— Как успя да му обясниш за леглата? — попита Маграт.
— Ами казах му: „Ей, господине, але-оп, уреди по три броя, все тая“ — отвърна Леля Ог.
Баба Вихронрав се опита да го повтори тихичко и кимна:
— Твоят момък Шейн бая обикаля насам-натам.
— Той казва, че всеки път му разбират — каза Леля Ог.
Всъщност имаше само две стаи в дъното на дълго, усукано и скърцащо стълбище. И Маграт зае едната. Изглежда дори ханджията искаше така. Той бе много внимателен.
Въпреки това й се щеше да не беше чак толкова настоятелен да се залостят кепенците. Маграт обичаше да спи на отворен прозорец. Иначе беше прекалено тъмно и задушно.
Както и да е, помисли си тя, аз съм фея-кръстница. Другите само ме придружават.
Погледна тъжно изражението си в малкото, напукано стенно огледало, след което легна и се заслуша в разговора от другата страна на тънката като хартия стена.
— Есме, защо обръщаме огледалото с лице към стената?
— Не харесвам огледала, само ме зяпат.
— Зяпат те само ако ти ги зяпаш, Есме.
Тишина и после:
— Ей, за какво е това кръглото нещо пък сега?
— Мисля, че е възглавницата, Есме.