Вещици в чужбина

— Айн крилатхен — промърмори Леля.

— Какво пък значи това? — попита Маграт.

— Значи прилеп на чужд език.

— Винаги съм харесвала прилепи — изтъкна Маграт. — Като цяло.

Вещиците откриха, че по негласно споразумение летят по-близо една до друга.

— Почнах да ожаднявам — обади се Баба Вихронрав. — И да не съм чула някой да споменава тиква.

— Има джуджешки хляб — напомни Леля.

— Винаги има джуджешки хляб — отвърна Баба. — Имах предвид сготвено тази година. Много благодаря все пак.

Прелетяха над друг замък, заемащ цялата връхна площ на една канара.

— Това, което ни трябва, е приятен малък град или нещо такова — рече Маграт.

— Онова там долу ще ни свърши работа — заяви Баба.

Те сведоха погледи. Беше град, ако така могат да се нарекат шепа къщи, скупчени наедно срещу дърветата. Изглеждаше безутешно като празно огнище, но сенките на планините вече галопираха от другия край на гората, а и нещо в пейзажа тактично обезкуражаваше среднощното летене.

— Не виждам много хора наоколо — отбеляза Баба.

— Може би по тези места си лягат рано — допусна Леля Ог.

— Едва се свечерява — вметна Маграт. — Да отидем ли до онзи замък горе?

Погледнаха замъка.

— Не-е-е — проточи Баба от името на всички. — Ние си знаем мястото.

Така че се приземиха на това, което вероятно беше градският площад. Някъде зад сградите залая куче. Затръшнаха се кепенци.

— Много дружелюбно — отбеляза Баба и се отправи към една по-голяма постройка, над чиято врата имаше табела, зацапана до неузнаваемост. Потропа няколко пъти по дървенията.

— Отваряйте! — викна тя.

— Не, не, не се говори така — намеси се Маграт. Провря се странично и почука на вратата. — Извинете! Бона изпаднаале сеньорини.

— Бона к’во?

— Така трябва да се каже — обясни Маграт. — Всяка странноприемница трябва да отвори врати за бона изпаднаале сеньорини и да им даде подкрепления.

— Така ли? — попита Леля с интерес. — Това звучи като нещо, дето си струва да го знае човек.

Вратата остана затворена.

— Дайте аз да пробвам — избута ги Леля. — Знам няколко чужди лафа.

Тя тресна вратата.

— Отворе ву, чук-чук, бърже, адски чевръсто — изрече тя.

Баба Вихронрав слушаше внимателно.

— Това е говорене на чужд език, така ли?

— Внукът ми Шейн е моряк — обясни Леля Ог. — Ще се шашнеш какви думи научава по чужбина.

— Със сигурност — отвърна Баба. — И се надявам, че на него му вършат по-добра работа.

Тя отново удари по вратата. И този път много бавно тя се отвори. Бледо лице надникна навън.

— Извинете — започна Маграт.

Баба напористо бутна вратата. Притежателят на лицето я подпираше отвътре. Чуваше се как ботушите му заорават пода, докато постепенно бе избутан назад.

— Благоденствие да сполети тази къща — обиграно каза Баба.

Подобна уводна фраза при всички случаи бе подходяща за вещица. Насочваше хорските умове към въпроса какви други неща могат да сполетят дома им и ги подсещаше за разни пресни кексове, току-що изпечен хляб или вързоп полезни стари дрехи, които иначе биха могли временно да им убегнат.