Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Ха! На това ли му казват възглавница! И дори няма нормални одеяла. Как му се викало на това нещо?
— Май че се нарича юргам, Есме.
— У дома си ги наричаме пухенки. Ама-ха!
Настъпи затишие. После:
— Изми ли си зъбите?
И отново пауза. После:
— О, изобщо не са ти студени краката, Есме.
— Не са, ами. Даже им е много приятно и уютно.
И пак тишина. После:
— Ботуши! Ботушите ти! Ти си с ботушите си!
— А твоите дрехи! Дори не ги съблече!
— В чужбина човек трябва да е страшно внимателен. Всякакви навлеци има.
Маграт се сгуши под — как беше — юргама и се обърна на другата страна. На Баба Вихронрав изглежда й стигаше един час сън на денонощие, а пък нищо не можеше да смути хъркането на Леля Ог.
— Гита? Гита? ГИТА!
— Кфо?
— Будна ли си?
— М-м н-н…
— Чувам шум!
— … и аз…
Маграт задряма замалко.
— Гита? ГИТА!
— … Сега к’во?…
— Сигурна съм, че някой тропа по кепенците!
— … не и на наште години… сега з’спивай…
С всяка минута в стаята ставаше все по-топло и по-задушно. Маграт стана, свали резето на кепенците и ги отвори със замах.
Последва грухтене и далечен трясък от нещо, което се удря в земята.
Пълната луна обля стаята. Маграт се почувства доста по-добре и се върна в леглото.
Като че не мина и миг преди отново да я събуди глас от съседната стая:
— Гита Ог, какво правиш?
— Хапвам.
— Не може ли да спиш?
— Просто сякаш не мога да се унеса. Нямам представа защо.
— Виж какво, ядеш чеснова наденичка! Ама наистина деля легло с човек, който яде чеснова наденичка…
— Ей, това е мое! Дай ми го…
В бездната на нощта Маграт долови стъпки от ботуши и затръшването на кепенци в съседната стая.
Стори й се, че чу „ООУф“ и още един притъпен трясък.
— Мислех, че обичаш чесън, Есме — каза Леля Ог с обида в гласа.
— Нищо против наденичките нямам, но мястото им не е в леглото. И да не си гъкнала! Още повече сега. Непрекъснато взимаш целия юргам.
След известно време кадифената тишина бе раздрана от гръмкото хъркане на Баба. Малко след това се присъедини и по-изтънченото хъркане на Леля, която в сравнение с Баба бе прекарала доста повече нощи в чужда компания и вследствие на това имаше по-приспособим носов акомпанимент. Хъркането на Баба наподобяваше дъскорезница.
Маграт притисна ужасната, кръгла и твърда възглавница върху ушите си и се зарови по-навътре в завивките.
Някъде върху вледенената земя един много голям прилеп се опитваше отново да размаха крила. Вече на два пъти бе загубил контрол. Веднъж от небрежно отворен прозорец и веднъж от балистичната траектория на чеснова наденичка. И хич не се чувстваше добре. Още един неуспех, мислеше си той, и обратно към замъка. Освен това скоро ще се съмне.
Като се обърна към отворения прозорец на Маграт, червените му очи светнаха. Напрегна се…
Една лапа се стовари върху него.
Прилепът се озърна.
Грибо не бе имал много добра нощ. Разследва целия район във връзка с наличието на женски котки и не откри нито една. Потърси плячка в бунището и удари на камък. В този град хората не изхвърляха боклука. Те го изяждаха.
Отскочи до гората, където откри няколко вълка и седна ухилен срещу тях, докато те не избягаха от неудобство.
Да, нощта беше много скучна. Досега.
Прилепът се гърчеше под лапата му. В малкия котешки мозък на Грибо се мерна мисълта, че крилатата мишка се опитва да промени формата си, но определено нямаше да й мине номерът.
Особено сега, когато имаше с какво да се забавлява.
Генуа беше приказен град. Хората се усмихваха и бяха радостни през целия ден. Особено ако искаха да посрещнат следващия.
Лилит се бе погрижила за това. Разбира се, хората вероятно смятаха, че са били щастливи по времето на стария Барон, преди тя да уреди смяната му с Дука, но онова беше хаос, нечисто щастие, което впрочем обясняваше защо я приеха толкова лесно.
Те нямаха никакъв начин на живот. Липсваше им ред.
Някой ден щяха да й благодарят. Разбира се, винаги се намират по няколко проблемни личности. Понякога хората просто не знаят как да се държат. Ти им даваш най-доброто от себе си, управляваш града им подобаващо, правиш така, че всяка минутка от живота им да е изпълнена със смисъл и щастие, и внезапно, без никаква причина, те се обръщат срещу теб.
В залата за аудиенции имаше кордон от стражи.
Формално погледнато, аудиенцията протичаше насаме с владетеля, но Лилит държеше да има свидетели. Понякога един малък пример вършеше работа колкото голямо наказание.
Напоследък престъпленията в Генуа бяха рядкост. Поне онези, които по принцип се смятаха за престъпления. Кражбите и други подобни провинения се разрешаваха лесно и почти не изискваха някакъв съдебен процес. Доста по-сериозни, според наръчника на Лилит, бяха престъпленията срещу хода на историята. Изглежда хората не знаеха какво е правилно държание.