Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

— Не, не разбирате нищо. Двама от мъжете бяха мъртви — приличаха на дрипави парчета мърша. Като минавахме край коловете, видяхме, че третият леко се раздвижи. Съществото, защото това вече не беше човек, се размърда върху кола и той проникна още по-дълбоко в тялото му. Закрещя с нечовешки, ужасяващ глас. Нещастникът видя, че го гледам. Опита се да проговори и тогава забелязах напуканата черна мръсотия край устата му. Разбрах, че няма език. Не можех да направя нищо — продължих да яздя и минах през портата. Чувствах се ужасно, защото осъзнавах, че съм направен от същата кал като извършилите тези неща и като онези, които са подложени на страданията напълно безсмислено — без всякаква надежда. Дадох си сметка, че не представлявам нищо, че ми предстои да умра — съдба, която също като раждането не зависи нито от мен самия, нито от моя избор. Помислих си дали всички не сме съгрешили в някакъв предишен живот и затова сегашният не е нищо друго освен Ад. Ако това е вярно, щеше да е най-добре да умрем. И все пак онази нощ в Тапалеен изпитах отвращение, че съм смъртен, почувствах, че това ме стяга плътно и ме задушава като саван.

През нощта Вакел паша отново ми се яви насън. Също както първия път, когато го видях, изглеждаше смъртно блед, но силен, а блясъкът в очите му изразяваше едновременно тъга и непреклонност. Той ми кимна. Станах от леглото и го последвах. Стъпвах по въздуха и не пропадах. Под мен беше Тапалеен, над мен — звездите. През цялото време чувствах, че нещо ледено ме държи за ръката. Устните му не помръдваха, но въпреки това го чувах да говори. „От звездата до червея, целият живот е движение, което отвежда единствено до покоя на смъртта. Кометата се носи, руши всичко по пътя си и изчезва. Бедният червей пълзи и живее благодарение смъртта на други същества, но и той като тях умира. Всички неща трябва да се подчиняват на правилото за своята предопределеност.“ Той ме хвана за другата ръка и видях, че се намираме над планински хребет, сред разкривените статуи и отворените гробове на някакъв древен град, който сега беше безлюден и оставен на тишината и бледата лунна светлина. Вакел паша посегна да ме погали по шията. „Всички неща трябва да се подчиняват, така ли казах? Всички неща трябва да живеят и да умрат?“ Почувствах нокътя му, остър като бръснач, да се плъзга по шията ми. Топла яка от кръв обви врата ми. Нечий език нежно я облиза, така както котката ближе лицето на стопанката си. В главата ми отново прозвуча глас. „Съществуват знания, които изразяват безсмъртието. Следвай ме.“ Езикът продължи да ближе врата ми. „Следвай ме. Следвай ме.“ Думите бавно изчезнаха, а с тях и разрушеният град, звездите над главата ми и дори допира на устните до шията ми. Накрая не остана нищо, освен тъмнината на моя припадък. Напрегнах се да се освободя от него. „Байрон! Байрон!“ Отворих очи. Намирах се все така в нашата стая. Над мен стоеше надвесен Хобхаус. „Байрон, добре ли си?“ Кимнах. Опипах шията си. Чувствах лека болка. Не казах нищо — усещах се твърде изтощен, за да говоря. Затворих очи, но докато се унасях отново в сън, извиквах в съзнанието си образи от живота, които да пазят сънищата ми. Никое… Нашата целувка — уста в уста… Крехкото му топло тяло… Никое… Сънувах момчето и Вакел паша повече не се върна. На сутринта бях отпаднал и не се чувствах добре.