Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Пашата също бе вперил поглед в нашия водач — ноздрите му потрепваха, сякаш надушваше мириса на страха. Когато свърших, той иронично се усмихна. „Радвам се, че така добре са се грижили за вас, милорд. Но ако аз проявявам жестокост, то е, защото не бих искал да бъдат жестоки с мен.“ Пашата погледна към Атанаси. „Не съм дошъл в Янина, само за да чета ръкописи. Тук съм, защото търся един беглец. Не се тревожете, милорд — гоня слугата по-скоро от съжаление, не от гняв. Няма да му се случи нищо лошо.“ След тези думи отново погледна към Атанаси. „Няма да му се случи нищо лошо.“
„Мисля, господарю“, прошепна гъркът, хващайки ме за ръкава, „че е време да си ходим.“
„Да, тръгвайте“, неочаквано грубо рече пашата и отвори книгата. „Имам още много да чета. Тръгвайте, моля ви, хайде.“
С Хобхаус се поклонихме според правилата. „Ще ви видим ли отново в Янина, Ваша светлост?“, попитах аз.
Пашата вдигна глава. „Не. Почти свърших онова, за което дойдох тук.“ Той се взря в Атанаси. „Заминавам довечера.“ После се обърна към мен. „Може би, милорд, ще се срещнем пак, но на друго място.“ Кимна и отново се загледа в книгата, а ние с Хобхаус, почти избутани от водача, излязохме навън, където още грееше следобедното слънце.
Поехме по един тесен път. Камбаната още звънеше, а от една малка черква в далечината се чуваше пеене.
„Не, господарю“, рече Атанаси, когато видя, че се готвим да влезем вътре.
„Защо не?“ попитах го.
„Не, моля ви, недейте“, успя само да изхленчи Атанаси.
Дръпнах го встрани — непрекъснатият му страх ми бе дошъл до гуша. Последвах Хобхаус в църквата. През облаци от тамян можах да видя един ковчег. В него лежеше мъртвец, облечен в черно монашеско расо. То, вместо неговия сан, подчертаваше призрачната бледост на лицето и ръцете на покойника. Пристъпих напред и надникнах над сведените глави на жалещите. Около шията му бяха подредени нагъсто цветя.
„Кога е умрял?“ попитах аз. „Днес“, прошепна Атанаси.
„Значи е вторият, който умира тук тази седмица?“
Атанаси кимна. Огледа се и прошепна на ухото ми: „Господарю, монасите казват, че наоколо се върти дяволът.“
Погледнах го озадачено. „Мислех, че дяволите са само за турците и селяните, Атанаси.“
„Да, господарю“, тежко преглътна гъркът. „Но въпреки това“ — той посочи мъртвеца, — „те твърдят, че е работа на върколака. Виждате ли колко е блед — изпита му е кръвта. Мисля, господарю, че трябва да се махаме.“ Атанаси почти се бе свлякъл на колене. „Моля ви, господарю!“ Той отвори вратата. „Моля ви.“
Ние е Хобхаус се усмихнахме и последвахме водача към кея. До нашата лодка имаше вързана втора, която не бях забелязал при пристигането ни. Сега веднага я познах. На носа седеше облечено в черно същество, а идиотското му лице бе бледо и безжизнено като преди. Докато прекосявахме езерото, лодкарят се смаляваше и смаляваше. Атанаси също следеше съществото с очи.
„Лодкарят на пашата“, рекох аз.
„Да“, кимна той и се прекръсти.
— Усмихнах се. Щом споменах пашата, водачът ни се разтрепери. — Лорд Байрон замълча. — Аз, разбира се, не трябваше да постъпвам така жестоко с него. Но Атанаси ме натъжи. Един умен и интелигентен човек — ако свободата на гърците дойдеше отнякъде, това щеше да стане с помощта на хора като него. Поради тази причина страхът му, макар да бе обект на постоянен присмех от наша страна, ни изпълни с отчаяние — Лорд Байрон подпря брадичката си с ръка и самоиронично се усмихна. — След като напуснахме манастира се разделихме с него. Преди да тръгнем на следващия ден, го потърсихме, но той не си беше у дома. Жалко — Лордът поклати глава. — Много жалко.
Настъпи тишина.
— Значи отидохте в Тапалеен? — попита най-после Ребека. Байрон кимна.
— За да посетим великия и прочут с лошата си слава Али паша.
— Спомням си вашето писмо — обади се Ребека. — До майка ви.
Той вдигна глава.
— Така ли? — попита тихо.
— Да. За албанците в техните везани, пурпурни дрехи, за двестате коня и чернокожите роби, за вестоносците и литаврите, за протяжните викове от минаретата на джамиите — Ребека замълча. — Извинете — рече тя, виждайки втренчения му поглед. — Винаги съм смятала, че това е едно чудесно писмо, с великолепно описание.
— Така е — усмихна се лорд Байрон. — Сигурно, защото бе лъжа.
— Лъжа ли?
— По-скоро й спестих някои неща. Не споменах за коловете. Бяха три пред главната порта. Видът им, вонята — те помрачиха спомена ми от пристигането в Тапалеен. Но с майка си трябваше да внимавам — тя не беше в състояние да понесе прекалено много реалност.
Ребека прокара ръка през косата си.
— Разбирам.