Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Поехме през града. В него имаше църкви, огрени от луната, и паднали колони, потънали в плевели. Сред развалините забелязах малка колиба, построена между подпорите на някаква зала. По-късно, докато яздех по пътеката, видях още къщи, жалки като първата, сгушени сред останките на миналото. Досетих се, че това е селото, от което бе избягала Хайде, но от нея вече нямаше и следа, нито от някакво друго живо същество. Само едно куче лаеше като лудо. Щом ни усети, дотича при нас и започна да върти опашка. Посегнах да го погаля. Животното ме близна по ръката и тръгна с нас по пътеката. Напред се издигаше голяма стена, опасваща замъка. По средата й имаше две отворени порти. Спрях и се обърнах да огледам селото. Спомних си за Янина и Тапалеен, оживлението, с което ни бяха посрещнали. Потреперих въпреки непоносимата жега — толкова зловещо бе мъртвилото на колибите под нас. Когато продължихме напред и минахме през портите кучето зави и започна да се дърпа.
Портите се затръшнаха след нас, макар че наоколо не се виждаше жива душа. Заобикаляха ни само стени. Те сякаш изникваха от самата планина. Назъбеният им силует се издигаше вертикално от скалите. Единствената пътека към замъка беше тази, по която вървяхме — друг път за бягство не съществува, помислих си аз, когато зад гърба ни хлопна втората порта. Но по стените вече горяха факли. Почувствах облекчение при вида на тези признаци за живот — започнах да мисля за храна, меко легло и всички останали наслади, които пътникът заслужава. Пришпорих коня през третата, последна порта. Обърнах се назад и открих, че цялата пътека е осветена от факли. Третата порта хлопна и отново настана пълна тишина. Бяхме сами. Конете ни цвилеха от страх, а чаткането на копитата им ехтеше наоколо. Озовахме се в някакъв двор. Пред нас по стъпала се стигаше до портал, много стар на вид и доколкото видях, украсен със статуи на чудовища. Над главите ни се издигаха стените на замъка. Сребриста лунна светлина обливаше всичко. Слязох от коня и минах през двора към портала.
„Добре дошли в моя дом“, рече Вакел паша. Не бях забелязал кога се е появил. Чакаше ни на площадката над стълбите. Той протегна ръцете си към моите и ме прегърна. „Скъпи лорд Байрон“, прошепна в ухото ми, „много се радвам, че дойдохте.“
Целуна ме по устата, после отстъпи на една крачка и се вгледа в очите ми. Погледът му блестеше повече от преди. Лицето му изглеждаше сребристо като луната — излъчваше сияние напомнящо кристал в тъмна стая. Хвана ме за ръката и ме поведе. „Пътуването до тук е трудно“, рече той. „Елате да хапнете. После ви чака заслужен отдих.“
Последвах го през вътрешни дворове, по стълби и безброй врати. Почувствах, че съм по-уморен, отколкото си мислех, защото мястото ми напомняше нещо от моите сънища — замък, който няма край, смалява се като детска играчка и е пълен с невъзможни проходи в смесица от какви ли не стилове. „Заповядайте“, рече най-сетне пашата, дръпна една златна завеса и ми кимна да го последвам. Огледах се. Колони в стила на древните храмове опасваха стаята. Над нас се издигаше въздушен купол, направен сякаш от стъкло — оцветен в множество златисти, сини и зелени нюанси. Светлината бе слаба, защото имаше само два големи свещника във формата на преплетени змии. Въпреки това можах да прочета думи на арабски, изписани в основата на купола. Пашата изглежда ме наблюдаваше. „И Аллах създаде човека“, прошепна ми той, „от буци съсирена кръв“. И се усмихна лениво. „Това е цитат от Корана“. Хвана ме за ръката и ме подкани да седна. Край ниска маса с храна бяха наредени възглавници и копринени постелки. Настаних се и се подчиних на поканата на домакина да ям. Една стара прислужница се грижеше чашата ми да е пълна е вино, а също и за чашата на пашата. Забелязах, че той не пие с особено удоволствие и наслада. Попита ме дали се изненадвам, загдето пие вино: Когато потвърдих, той се разсмя и каза, че не се подчинява на заповедите на никакъв бог.