Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Разбира се, възпитано се съгласихме. Али се завъртя на кушетката, за да огледа стаята. „Приятелю“, викна той, „може ли да пратиш тук твоето момиче?“
„Защо не…“, отвърна Вакел паша. Аз се обърнах ужасен. Кушетката му се намираше точно зад мен — през цялото време на обяда беше стоял там незабелязан от нас. Той прати един слуга, после любезно кимна на мен и Хобхаус.
Али го покани да дойде. Пашата се съгласи. Изненадах се, защото смятах, че Али не уважава друг, освен себе си. Имах още и чувството, че изпитва страх от Вакел паша. Фактът, че вече се познаваме го изненада, а както усетих, го и разтревожи. Ние му разказахме как сме се срещнали в Янина, заедно с всички обстоятелства около тази среща. „Намерихте ли избягалото момче?“ попитах Вакел, страхувайки се от отговора. Той неочаквано се засмя и поклати глава. „Защо мислите, че моят слуга е момче?“
Аз се изчервих и това достави истинска наслада на Али. Вакел паша ме наблюдаваше с ленива усмивка. „Да, залових слугата“, рече той. „Всъщност тя ще танцува след малко пред вас“.
„Много е красива“, намигна домакинът, „същинска райска птица“.
Вакел паша любезно кимна с глава. „Да, но е и доста твърдоглава. Дори мисля, че ако не я обичах като свое дете, щях да я пусна да избяга.“ Той замълча, а челото му се сбърчи от неочаквана болка. Изненадах се — но болката както се появи, така и изчезна. „Разбира се“ — леко се усмихна той, — „винаги съм обичал тръпката на преследването.“
„Преследване ли?“ попитах аз.
„Да. След като избяга от Янина.“
„Значи това дебнехте?“
Пашата ме погледна, после се засмя. „Щом предпочитате да го наречете така.“ Протегна пръстите си, сякаш бяха крака на птица. „През цялото време, разбира се, знаех, че е там и се крие. Поставих по пътищата моите стражи и зачаках“ — той се усмихна отново, — „е, четейки в манастира.“
„Но щом сте очаквал да се издаде… Откъде знаехте, че е там? Откъде?“, попита Хобхаус.
Очите на пашата лъснаха като лед на слънце. „Имам нюх за тези неща“. Той си взе зърно грозде и внимателно изсмука сока му. После отново погледна към Хобхаус. „Вашият приятел“, рече той, „дебелият грък. Изглежда, момичето се е крило в неговото мазе.“
„Атанаси?“ попитах аз скептично.
„Да. Странно, нали? Защото всъщност е голям страхливец.“ Пашата си взе ново зърно грозде. „Често се казва, че най-смелите мъже са тези, които успяват най-напред да се преборят със собствения си страх.“
„Къде е той сега?“ попитах.
Али доволен се разсмя. „Вън“, изсъска весело, „забит на кол. Държа се отлично — умря чак на сутринта. Представляваше доста внушителна гледка, защото обикновено дебелите умират много бързо.“
Погледнах към Хобхаус. Изглеждаше пребледнял като мъртвец. Аз, за моя радост, нямах къде повече да бледнея. Али като че ли не забеляза колко сме потресени, но Вакел паша ни наблюдаваше със злорада усмивка на устата си. „Какво стана?“ попитах аз, придавайки си колкото се може повече безразличие. „Залових ги“, отвърна Вакел паша. „До Пинд — крепостта на бунтовниците. За малко да се измъкнат.“ По лицето му отново премина сянка. „Остана им малко, но все пак не успяха.“
„Дебелият грък“, рече Али, „изглежда знаеше доста полезни неща — за бунтовниците и така нататък. Само че не искаше да говори. Накрая се наложи да му изтръгнем езика. Неприятно.“ Той любезно се усмихна. „Да, смел човек.“
Откъм музикантите се чу внезапен шум. Погледнахме натам. Момиче, облечено в червена коприна, влезе тичешком в залата. То се приближи към нас. Лицето й беше скрито зад — тънки воали. Красивото й тяло бе слабо и с маслинен оттенък на кожата. Когато се поклони ниско до земята, звънчетата около глезените и китките й се обадиха. После Вакел паша щракна с пръсти и момичето се изправи. Изчака с добре заучена поза, докато прозвучат цимбалите и започна да танцува.
Лорд Байрон замълча, после въздъхна.
— Страстта е рядко красиво нещо, истинската страст на младостта и надеждата. Тя е като камъче, което пада в застояла вода — изведнъж зазвънява нечувана камбана. Точно както вълничките стихват и ехото заглъхва, такова опасно състояние е и страстта, защото скоро откриваме, че споменът за щастието е най-изгарящата трагедия на живота. Какво да ви кажа? Че момичето беше хубаво като антилопа? Красива, грациозна и пъргава? — вампирът помръдна унило рамене. — Да, мога да го потвърдя, но това не означава нищо. Изживях цели два века безсъние, откакто я видях да танцува. Беше красива, но вие никога няма да си я представите, докато аз… — с хладните си очи той се взря в Ребека и свъси чело. После поклати глава — докато аз се превърнах в това, което виждате — затвори очи. — Трябва да разберете, че страстта ми представляваше истинска ярост. Влюбих се, преди още да знам коя е моята богиня. Бавно, воал по воал, тя откриваше лицето си. Ако преди изглеждаше красива, сега красотата й доби странна болезненост — той отново се вгледа в Ребека, намръщи се, а на лицето му се изписа желание и недоверие. — Имаше кестенява коса — Ребека докосна своята. Лордът се усмихна. — Да — промърмори той, — почти като вашата, но в нейната бяха заплетени златисти нишки. Очите й бяха големи и черни. Страните й горяха в розово като залязващо слънце. Устните й — алени и меки… Музиката спря. Момичето падна с чувствено движение на пода и главата й бавно се наведе пред самите ми крака. Почувствах как устните й ме докосват — устните, които бях целувал, когато се прегърнахме в хана при Ахерон.