— С Хобхаус се разделихме, както се бяхме разбрали, на пътя за Янина. Той продължи на юг, а аз — към планините, по биещия се път към Ахерон. Яздихме без да спираме цял ден — говоря в първо лице множествено число, защото освен Флечър с мен дойде и един телохранител, верен бандит на име Висили, отстъпен ми от Али паша в знак на симпатия. Чукарите и деретата, както винаги бяха безлюдни. Пресичайки за втори път тази пустош, не можех да не си спомня за моите шестима пазачи и колко лесно те бяха отстранени. Въпреки това не чувствах особено безпокойство, дори когато минавахме покрай мястото на засадата и зърнах на слънцето белеещи се кости. Вече бях нагизден като албански паша — в пурпурни, везани одежди, наистина magnifique5. Трудно е да си страхливец, щом си облечен така. Затова, завил мустаци, яздех наперено върху седлото и чувствах, че не съм по-долу от кой да е разбойник на света.
Късно следобяд дочухме шум на буйна вода и разбрахме, че сме стигнали до Ахерон. Преди моста пътят се разклоняваше: едната пътека тръгваше надолу, към селото, където по-рано бяхме отседнали; другата се изкачваше нагоре. Поехме по второто отклонение. То изглеждаше стръмно и тясно, извиваше край зъбери и огромни скали, докато от дясната ни страна, като тъмна бездна зееше клисурата, в която течеше Ахерон. Почувствах някакво необяснимо безпокойство — сякаш водите долу смразяваха душата ми. Дори Висили изглеждаше нервен. „Трябва да побързаме“, промърмори той, поглеждайки към аленеещия хребет на западните планински върхове. „Скоро ще мръкне“. Той извади ножа си. „Вълци“, рече и кимна към мен. „Вълци и други зверове.“
Пред нас, незасенчвано от облаци, слънцето бързо залязваше. Но дори след като се скри, топлината остана — потискаща и тежка. Сумракът се сгъсти в тъмна нощ и звездите заприличаха на капчици пот. Пътеката започна да става по-стръмна, навлезе в гора от тъмни кипариси, чиито коренища се бяха впили в скалите, а клоните хвърляха гъста сянка наоколо. Изведнъж Висили спря коня си и вдигна ръка. Не чух нищо, но когато той посочи пред себе си, в една пролука между дърветата просветваше нещо белезникаво. Минах напред. Пред погледа ми се изправи древна рушаща се арка, чийто мрамор отразяваше лунната светлина. От двете страни на пътеката сред буренака се търкаляха каменни отломки. Върху арката, едва различим се мержелееше надпис: „Повелителю на смъртта, това място е свещено за теб…“ Останалото не се четеше. Огледах се — пълно спокойствие. „Тук няма нищо“, рекох на Висили, чиито очи, явно бяха свикнали с тъмнината, защото той поклати глава и посочи към пътеката. Там, в сенките на скалите някой крачеше с гръб към нас. Пришпорих коня, но фигурата не се обърна — продължи да върви напред с равномерни крачки. „Кой си ти?“ попитах аз, като изпреварих човека и застанах пред него. Той не отвърна нищо — гледаше пред себе си. Лицето му бе скрито под груба черна качулка. „Кой си ти?“ попитах отново, наведох се напред и свалих качулката. Вгледах се и се разсмях. Беше Георгиу. „Защо не отговаряш?“ Георгиу продължи да мълчи. Бавно вдигна глава към мен, а очите му изглеждаха невиждащи, стъклени и безчувствени, потънали дълбоко в очните ями. Лицето му не трепна — не ме позна. Вместо това той се обърна, а конят ми изцвили изплашен и се дръпна назад. Георгиу пресече пътеката и изчезна между дърветата. Наблюдавах го, докато крачейки равномерно както преди, се изгуби от погледа ми.
Висили ме настигна. Неговият кон също изглеждаше неспокоен и изплашен. Целуна острието на камата си. „Хайде, господарю“, прошепна той. „Из тези старини витаят духове.“
Конете ни още бяха неспокойни и чак след като настояхме, продължиха напред. Пътеката завиваше — от едната страна камъните се свличаха надолу, а от другата — отвесната гола скала се издигаше високо над главите ни. Това представляваше нещо като нос, който се извисяваше между нас и Ахерон. Загледах се нагоре — върхът напомняше тъмна линия на сребристия фон на звездите. Луната се криеше зад него — едва виждахме пред себе си. Конете неохотно опипваха пътя. Най-сетне хребетът стана по-полегат и лунната светлина отново се върна. Пред нас пътеката завиваше край една издадена скала. Продължихме по нея, докато пред очите ни не се появиха останките на град, построен в самата планина. Пътеката водеше нагоре, към кацналия на върха замък. Той също изглеждаше разрушен. По бойниците не се виждаше никаква светлина. Въпреки това, вглеждайки се в ръбатите форми на замъка на фона на звездите, почувствах, че сме стигнали края на пътя и че там, зад стените на замъка ни чака Вакел паша.
вернуться
5
magnifique (фр.) — великолепен (бел.пр.)
