Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
Единадесета глава
КАКВО ЧУХ В ЯБЪЛКОВАТА БЪЧВА
— Не, не аз — каза Силвър, — Флинт беше капитанът. Аз бях квартирмайстер (Домакин на кораб. Б. пр.) заради дървения си крак. В същата оная работа, в която загубих крака си, старият Пю изгуби зъркелите си. Хирургът, който ми ампутира крака, излезе голям майстор — той бе учил в колеж и кратуната му беше пълна с латински и какво ли не още. Но и него обесиха като куче и той изсъхна на слънце заедно с другите в Корсо Касъл. Това бяха хората на Роберто и всички загазиха за това, че смениха имената на корабите си — „Кралско щастие“ и други. Затова аз казвам, както е кръстен един кораб — така да си остане докрай. Така стана с „Касандра“ — който ни докара всички благополучно от Малабар, след като Ингланд превзе „Вицекралят на Индия“, така беше и със стария „Морж“ — стария кораб на Флинт, който съм виждал целия изцапан от кръв и претоварен със злато, та чак щеше да потъне.
— А! — извика с възхищение най-младият моряк на кораба. — Юнак е бил този Флинт!
— От това, което съм чувал — каза Силвър, — и Дейвис е бил смелчага. Но аз никога не съм плавал с него, а най-напред пътувах с Ингланд, след това с Флинт — това е цялата ми история, — а сега плавам, тъй да се каже, за моя сметка. Когато бях с Ингланд, можах да туря настрана деветстотин лири стерлинги, а с Флинт — две хиляди. Не е малко за обикновен моряк. Всичко е в банките. Човек не от спечеленото, а от спестеното трупа пари. Къде са сега хората на Ингланд? Не знам. А Флинтовите? Ето ги, повечето от тях са тук на борда, доволни, че ги тъпчат, след като се нагладуваха, а някои бяха стигнали до просяшка тояга. Старият Пю, който загуби очите си, не се срамуваше да харчи хиляда и двеста фунта годишно като някой лорд от парламента. А къде е сега? Мъртъв и гние в земята. А през последните две години умираше от глад. Той просеше, крадеше, режеше гърла и пак гладуваше, дяволът проклет!
— Значи в края на краищата и от това няма полза — каза младият моряк.
— Ако си глупак, няма да имаш никаква полза, главата си залагам — извика Силвър. — Но слушай ме мене, ти си млад, но умът ти е остър като бръснач. Щом те зърнах, разбрах това и ще ти говоря като на мъж.
Можете да си представите какво изпитах, когато чух този отвратителен стар разбойник да се обръща към друг човек със същите ласкателни думи, които бе казал на мен. Ако можех, бих го застрелял през бъчвата-Той продължи да приказва, без да подозира, че го подслушват.
— Такъв е животът на джентълмените на сполуката. Живот суров, рискуваш да увиснеш на бесилото, но ядат и пият като царе и когато завърши някое пътешествие, джобовете им са пълни не с някакви си фартинги, а със И той предъвка тютюна си и плюна.
— Виж какво, Печено прасе — продължи той, — слушай какво ме интересува: докога ще се мотаем и лашкаме насам-натам като лодка без кормило? Тоя капитан Смолет ми дойде до гуша. Стига ме е тормозил, гръм да го удари! Ще ми се вече да се изтегна в неговата каюта и да си хапна и пийна от техните мезенца и вина.
— Изреъл — каза Силвър, — главата ти е куха, но, както виждам, ушите ти са на място и са доста дълги, та смятам, ще чуеш, което имам да ти кажа. Слушай: ще стоиш, където си, ще търпиш всичко, ще говориш кротичко и ще бъдеш винаги трезвен, докато аз кажа. Разчитай на мене, момчето ми.
— Е, аз казвам ли нещо против това — изръмжа кормчията. — Искам само да знам — кога, това ме интересува.
— Кога ли? Дявол го взел! — извика Силвър. — Щом искаш да знаеш, ще ти кажа кога. Последния възможен момент, ето кога. Сега нека капитан Смолет ни кара кораба. Той е първокласен моряк и си разбира от работата. А ония, скуайрът и докторът, имат някаква карта, която не знам къде е, а и самият ти не знаеш. Та, казвам, скуайрът и докторът нека намерят съкровището, нека ни помогнат да го натоварим на кораба, па тогава ще видим. Да бях сигурен във всички вас, негодници такива, щях да оставя капитан Смолет да ни докара до половината път обратно и тогава щях да ударя.
— Та не сме ли всички на борда моряци? — каза младият Дик.
— Всички сме прости моряци, искаш да кажеш — му отвърна рязко Силвър. — Всеки от нас може да държи посоката, но кой може да я определи? Нито един от вас, джентълмени, не е годен за тая работа. Аз бих оставил капитан Смолет да ни докара поне до пасатите, тогава можем да избегнем опасността от криви изчисления и да стигнем до лъжичка вода на ден. Но аз знам що за стока сте. Мога да ги пречукам на острова, щом натоварим златото, но ще бъде жалко. А на вас умът ви е само в пиенето. Тежко ми и горко! Сърцето ми се къса, като си помисля, че трябва да пътувам с такива като вас.