Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
— Старата, старата — извика друг.
— Дадено, момчета — каза Дългия Джон, който стоеше отстрана с патерица под мишница, и изведнъж запя песен, мелодията и думите на която ми бяха така добре познати:
Петнайсет души във ковчега на мъртвеца. И целият екипаж поде в хор:
Йо-хо-хо, и бутилка ром!
На третото „хо“ всички едновременно наблегнаха лостовете на брашпила.
Дори в този вълнуващ миг песента ме пренесе в нашата стара странноприемница „Адмирал Бенбоу“ и ми се стори, че чувам Капитана да се провиква в общия хор. Но скоро котвата бе вдигната и докато водата още се стичаше по нея, закачиха я на носа. Вятърът наду платната и брегове, и кораби се понесоха бързо край нас. Не можах да дремна и час, и „Испаньола“ бе вече в открито море — на път към Острова на съкровищата.
Не ще се впускам в подробни описания на пътуването. То беше напълно благополучно. Корабът се оказа добър, екипажът — от способни моряци, а капитанът отлично разбираше работата си. Но преди да стигнем Острова на съкровищата, се случиха две-три събития, които трябва да разкажа.
Най-напред мистър Ероу се оказа дори по-лош, отколкото капитанът бе предполагал. Той нямаше никакъв авторитет сред моряците и всеки правеше, каквото си иска. Но това не беше най-лошото, защото едва бяха минали един-два дни от тръгването ни, и той започна да се появява на палубата с помътени очи и зачервени страни, езикът му се заплиташе и изобщо проявяваше всички признаци на пиянство. Много пъти позорно го изпъждаха в каютата му. Понякога той падаше и се нараняваше, а понякога лежеше по цял ден в каютата си. В редки случаи по за ден-два той почти изтрезняваше и вършеше работата си задоволително.
Никой не можеше да разбере откъде взема пиене. Това беше загадка за всички на кораба. Колкото и да го следяха, нищо не можахме да открием, а когато някой направо го попиташе, той само се изсмиваше, ако бе пиян, а пък ако се случеше да е трезвен, твърдеше тържествено, че никога не е вкусвал нищо друго освен вода.
Той беше не само безполезен като помощник-капитан и влияеше зле на хората, но по всичко личеше, че както върви, сам ще се убие, така че никой особено много не се изненада или натъжи, когато през една тъмна, бурна нощ той изчезна и повече не го видяхме.
— Паднал е през борда — каза капитанът. — Е, джентълмени, това ни спестява труда да го поставяме във вериги.
И тъй, останахме без помощник-капитан. Наложи се да го замести някой от екипажа. Боцманът Джоб Андерсън беше най-подходящият човек на борда и при все че се водеше пак на старата си длъжност, влезе в ролята на помощник-капитан. Мистър Трилони бе пътувал много и познанията му се оказаха много ценни, защото той често поемаше вахта при добро време. А в краен случай можехме да разчитаме и на кормчията Изреъл Хендз — старателен и опитен, но лукав стар моряк, който можеше да върши всякаква работа.
Той беше много близък с Дългия Джон Силвър и тъй като го споменах, нека разкажа за нашия корабен готвач, когото всички наричаха Печено прасе.
На кораба той носеше патерицата си, вързана за един ремък около врата, за да може свободно да движи двете си ръце. Струваше си да го наблюдава човек, здраво облегнат на патерицата си, която закрепяше на някоя преграда, как умело устоява на люшканията на кораба и готви, като че ли се намира на твърда земя. Още по-интересно беше да го гледаш как прекосява палубата в бурно време. Той бе вързал въжета на две-три места, с помощта на които пресичаше най-широките места на палубата — наричаха ги „обиците на Дългия Джон“. Така той се движеше бързо, както всеки друг, като ту си помагаше с патерицата, ту я влачеше след себе си за ремъка. Някои моряци, които бяха плавали с него по-рано, го съжаляваха, като го гледаха изпаднал в такова положение.
— Печено прасе не е обикновен човек — ми казваше кормчията. — На младини той се е учил и когато иска, може да говори като по книга. А е смел! Лъвът е нищо пред Дългия Джон! Виждал съм го да се справя с четирима с голи ръце, като им блъска главите една в друга.
Всички от екипажа, го уважаваха и дори му се подчиняваха. Той знаеше какво да каже на всеки и винаги бе готов да услужи. Към мен се държеше изключително любезно и се радваше, когато влезех в кухнята, която той поддържаше винаги чиста и спретната. Закачените съдове блестяха, а в един ъгъл висеше клетката с неговия папагал.
— Влез, влез, Хокинс — казваше той, — влез да си побъбреш с Джон. На никой не се радвам като на теб, синчето ми. Седни и чуй какво ново имам да ти кажа. Я виж Капитан Флинт — аз съм кръстил моя папагал Капитан Флинт на името на прочутия пират, — та Капитан Флинт предсказва, че нашето пътешествие ще е успешно, нали, Капитане?