Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
И папагалът започваше да повтаря с такава голяма бързина: „Злато! Злато! Злато!“ — че човек се чудеше как не се задъхва, докато Джон не хвърлеше носната си кърпа върху клетката.
— Тази птица — казваше той — е положително на двеста години, Хокинс. Папагалите са дълголетни и вярвам, че само дяволът е видял повече злодеяния от него. Той е странствувал с прочутия пират капитан Ингланд. Ходил е в Мадагаскар и в Малабар, и в Суринам, и в Провиденс, и в Порто Бело. Той е гледал как вадят потънали кораби, натоварени със злато. Там се е научил да казва „Злато!“ и никак не е за чудене, защото тогава са извадили триста и петдесет хиляди жълтици, Хокинс! Този папагал е свидетел на нападението на кораба „Вицекралят на Индия“, недалеч от Гоа. А като го гледаш, ще кажеш, че е младенец. Ти си мирисал доста барут, нали, Капитане?
— Хайде, момчета! Завивай в друг галс! — изкрещяваше папагалът.
— Ах, умен ми е той — казваше готвачът и му подаваше захар от джоба си. Тогава папагалът започваше да кълве пръчките на клетката и да сипе безобразни ругатни.
— Виждаш ли — добавяше Джон, — не може да пипаш катран, без да се оцапаш, момчето ми. Гледай как тази бедна и невинна стара птица ругае като самия дявол, без да съзнава какво прави. Обзалагам се, че по същия начин би ругала и пред някой свещеник.
И Джон докосваше челото си с такъв тържествен вид, че ме караше да го смятам за най-безупречния човек.
Скуайрът и капитан Смолет продължаваха да се държат студено един към друг. Скуайрът не скриваше своето презрително отношение към капитана. Капитанът от своя страна приказваше с него само когато трябваше да му отговори на някакъв въпрос и отговорите му бяха къси, отсечени и сухи, без нито една излишна дума. Само когато го поставеха натясно, той признаваше, че сигурно не е бил прав по отношение на екипажа, тъй като някои моряци се оказаха работливи и поведението на всички беше задоволително. А от шхуната той просто се възхищаваше. Казваше за нея, че се подчинява на кормилото по-добре, отколкото жена на собствения си мъж.
— Обаче — добавяше той — мога само да кажа, че още не сме се върнали в къщи и пътешествието не ми харесва. При тези думи скуайрът му обръщаше гръб и почваше да крачи нагоре-надолу по палубата с вирнат нос.
— Още малко и ще избухна! — казваше той.
Тия дни морето беше бурно и това само доказа, че нашата „Испаньола“ е издръжлив кораб. Всички на борда изглеждаха доволни, а и нямаше причини да не са, защото, бях убеден, че едва ли от времето, когато Ной е пътувал по море, някой екипаж е бил глезен повече. При най-малкия повод на моряците се раздаваше двойна порция грог, а когато скуайрът чуеше, че някой има рожден ден, веднага се приготвяше гощавка с пудинг за десерт, а насред палубата винаги стоеше една бъчва с ябълки, та всеки да си вземе, когато пожелае.
— Нищо добро няма да излезе от това — каза капитанът на доктор Ливзи. — Глезиш ли моряците, зло те чака, така мисля аз.
Но от бъчвата с ябълки излезе нещо добро, както след малко ще разберете, защото, ако не беше тя, нямаше да усетим навреме, че ни грози смърт от предателска ръка.
Ето какво се случи.
Ние използувахме пасатите, плавахме право към острова и бързо се приближавахме към нашата цел — не мога да дам по-точни сведения за местонахождението му, — като денонощно следяхме и очаквахме да го забележим на хоризонта. Според изчисленията това беше последният ден от пътуването. Същата нощ или най-късно до обед на следния ден трябваше да видим Острова на съкровищата. Ние държахме юг-югозападен курс, духаше постоянен вятър и морето беше тихо. Корабът се движеше плавно, само от време на време потапяше носа си във вълните, които се разбиваха в бяла пяна и се плъзгаха по корпуса. Платната бяха издути и всички бяхме в повишено настроение, защото наближаваше краят на първата половина от нашето пътешествие.
Точно преди залез слънце, когато свърших всичката си работа и щях да си лягам, ми се прияде ябълка. Изтичах на палубата. Вахтените седяха на носа и чакаха да се появи островът. Кормчията поддържаше ъгъла към вятъра и тихо си подсвиркваше. Това бе единственият звук, който можеше да се чуе освен плясъка на вълните, които се разбиваха в носа на кораба и се плъзгаха край бордовете.
Бъчвата бе почти изпразнена. Аз влязох целият в нея. Седнал на дъното й в тъмнината, може би от плясъка на вълните, може би от люшкането на кораба се бях унесъл в дрямка, когато някой седна тежко и се облегна на бъчвата. Тя се разтърси, когато той се облегна, и аз тъкмо се канех да изскоча, когато човекът започна да говори. Познах гласа на Силвър и преди да доловя десетина думи, реших, че за нищо на света не трябва да се показвам. Свих се на дъното, цял разтреперан, и се вслушах, обзет от страх и любопитство. От първите няколко думи разбрах, че животът на всички честни хора на борда е в ръцете ми.