Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Както постъпих с Мидори.
Платих си за това, стига толкова.
Беше ми хубаво с Наоми, това бе истината. Топло, мило и без емоционални усложнения. Не както се случи или по-точно както за малко щеше да се случи с Мидори, ала това никога нямаше да се повтори и избягвах да се самобичувам с такива мисли. Ако отидех при Наоми, щях да постъпя егоистично, знаех го, защото в Токио заради нашата връзка едва не я убиха, и въпреки промяната на мястото и всичките ми нови предпазни мерки, далеч не беше невъзможно пак да се случи нещо такова. Обаче постоянно мислех за нея, чудех се дали някак не може да се получи. Япония бе далеч. Сега бях Ямада, нали така? А Наоми носеше бразилската си самоличност. Можехме да започнем наново.
Трябваше да съм наясно, че няма да стане. Но всички си имаме своите мигове на глупост, оправдания, даже заслепеност, родени от слабост и човешка нужда.
Знаех, че майката на Наоми, която бе японка, е починала преди много години, ала тя ми беше казала името на баща си, Давид Леонардо Нашименту. Знаех и че мога да го намеря в Салвадор. Нашименту е често срещано име в Бразилия, обаче не открих нито Леонардо, нито Давид в салвадорските телефонни указатели, до които имах достъп в градската библиотека на Рио. Търсенето в интернет даде по-добър резултат: изглежда, че Давид Леонардо Нашименту бе президент на компания с център Салвадор, която се занимаваше с недвижими имоти и строежи и имаше капиталовложения в производството.
Можех просто да се обадя и да попитам как да се свържа с Наоми, обаче не исках да мине прекалено много време между обаждането и срещата ни. Казвах си, че това е логично, следствие от обичайните ми мерки за безопасност, ала дълбоко в себе си знаех, че има и лични фактори. Не исках да се налага да обяснявам по телефона, да отговарям на въпроси къде съм бил и какво съм вършил, да се оправдавам за голямото закъснение. По-добре лично да се справя с всичко това.
Салвадор се намираше на два часа със самолет от Рио и докато прекосявах новия град, останах поразен, както винаги когато пътешествах из грандиозната Бразилия, от контрастите между различните райони в страната. Разположеният по-близо до екватора Салвадор беше по-горещ от Рио, въздухът бе по-благоуханен, по-влажен. В Рио вездесъщите гранитни скали сякаш са якият скелет на тая земя, докато в Салвадор навсякъде имаше червена пръст, която повече прилича на мека кожа. И хората бяха по-тъмни — заради африканското наследство, което се проявяваше и в бароковите релефи на колониалните черкви, в кънтящата с ритъма на кръвта музика candomle, в плавните, танцови движения на местните capoeristas с тяхната хипнотизираща смесица от танц, бой и гимнастика, всичко под звуците на струнния berimbau и опияняващия ритъм на конгата.
Нашименту беше добре защитен от секретарки и падна доста сноване назад-напред, докато успея да се добера до него.
Той ми каза, че Наоми го предупредила за свой приятел от Япония, някой си Джон, обаче това било отдавна. Потвърдих, че съм се забавил, зачаках и след малко бащата ме осведоми, че тя живеела в Рио, работела в бар „Сценариум“ на Руа до Лаврадиу. Даде ми и телефонен номер. Благодарих и отидох направо на летището, усмихвайки се на тая ирония. Толкова месеци да избягвам Салвадор само за да науча, че с Наоми сме почти съседи.
Същата вечер, след като предприех съответните стъпки, за да се уверя, че не ме следят, хванах такси за Лапа, квартала около „Сценариум“, един от най-старите в града. Слязох на няколко преки оттам, какъвто ми беше обичаят, и изчаках таксито да потегли, преди да продължа към бара.
Движех се по старинните улици, настлани с редици павета, хлътнали през вековете в долинки и издигнали се в хълмчета от безкрайните движения на земята под тях. Малкото разположени надалеч една от друга улични лампи не можеха да разпръснат дълбокия мрак и фигурите на минувачите изглеждаха мъгливи, невеществени, като призраци от колониалното минало на страната, витаещи в смут край избелелите фасади и порутените балкони, изгубени души, опитващи се да открият някога цветущи адреси, днес съществуващи само като паметници на разрухата и забравата. Тук-там се виждаха признаци за нов живот — възстановен парапет, прозорци с нови стъкла, и това някак си правеше разнебитените реликви, върху които бяха разцъфтели, странно жив преден план на модерните небостъргачи, които се извисяваха зад тях: упорити и по-решителни, опустошените очи на зеещите врати и прозорци на старите къщи сякаш почти се усмихваха на перспективата за бъдещата смърт на техните по-млади, по-високи събратя, които щяха да остареят, без да внушат любовта, обещаваща да върне силата на младостта в грохналите старци.