Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Разнообразявах сутрешните и вечерните си тренировки в „Грасие Бара“, модерната Мека на джиу-джицуто, където многочленното семейство Грасие беше възприело показаните от гостуващ японски дипломат хватки и ги бе адаптирало в толкова сложна бойна система, че това изкуство днес е по-здраво установено в Бразилия, отколкото някога е било в Япония. Тренирах трескаво и усилено, тъй като бях пропуснал възможността да го правя през годината, прекарана в нелегалност в Осака и после в Сао Паоло. Младите черни пояси от академията бяха впечатлени от моите умения, обаче всъщност тяхното изкуство превъзхождаше моето — макар че определено не бе толкова безпощадно, ако се прилагаше в истинския свят — и аз бях щастлив от шанса да усъвършенствам и обогатя бойните си умения.
Следобед се мятах на една таратайка с десет скорости и отивах на някой от по-усамотените плажове, понякога Грумари, друг път избирах още по-недостъпни ивици пясък, до които стигах пеш — там ходеха само най-запалените сърфисти и някои нудисти. След месец кожата ми стана тъмна като на дървото кариока или като на някой местен от Рио, косата ми, кестенява като на майка ми, след като бях престанал да я боядисвам черна, за да придобия по̀ японски вид, изсветля на кичури като на сърфист.
Понякога плувах до някой от околните острови. Сядах на пустите сиво-зелени скали и съзерцавах ритъма на вълните, плискащи се долу, улавях случайните въздишки на вятъра и мислите ми започваха да блуждаят. Спомнях си за Мидори, джаз пианистката, с която се бях запознал и чийто живот бях спасил. Наистина убих баща й, но по-късно се опитах да изпълня неговата посмъртна воля. Това я накара да изпитва към мен двойствени чувства, ала така и не ми донесе прошката й. В нашата последна нощ тя се наведе към мен, както се любехме, и прошепна: „Мразя те“ в мига, в който свършваше — ненавистта за онова, което бях сторил на баща й, бе обрекла страстта, която тя иначе не можеше да преодолее. Глупаво се питах дали не свири в някой от джаз клубовете в Рио. Поглеждах моя нов град и го виждах като остров, подобен на този, от който го наблюдавах, красиво място, не ще и дума, ала въпреки това място на изгнание, понякога на разкаяние и в крайна сметка на самота.
Запазих апартамента си в Сао Паоло. Ходех там от време на време, за да поддържам заблудата, и отдалеч управлявах новия експортен бизнес на Ямада, главно чрез имейли. Елементарен софтуер, купен от търговската мрежа, включваше и изключваше осветлението на произволни интервали през определените часове, за да изглежда, че там живее някой, и сметките за електричество съответстваха на нормално обитаване на апартамента. Едно съвсем леко отворено кранче постигаше същото със сметките за водата. Освен това от време на време отсядах в различни хотели и апартаменти из Рио, за да прибавя допълнителна динамика към другите предизвикателства, пред които можеше да се изправи евентуалният преследвач в опитите си да ме открие.
Обаче всички тези мерки за безопасност струваха пари и въпреки че през годините бях спестил доста, средствата ми не бяха неограничени и се съхраняваха в различни анонимни офшорни сметки, които не ми носеха лихви. Акциите и пенсионните осигуровки не влизаха в сметката. Казвах си, че след някоя и друга година, когато следите ми изстинат и вероятните мотиви на евентуалните ми преследвачи достатъчно избледнеят, може би ще съм в състояние да огранича някои от предпазните мерки, които толкова много обременяваха финансите ми.
Времето течеше. И колкото и да ми харесваше, Рио започна да ми прилича на попътна гара, а не на крайна спирка, кратък отдих, а не завършек на пътя. Дните ми там минаваха безцелно — тренировките ми ги разнообразяваха, ала не достатъчно. От време на време си спомнях думите на Тацу: „Не можеш да се оттеглиш“, изречени едновременно с увереност и тъга, и тези думи, които отначало бях сметнал за заплаха, а впоследствие бях определил като предсказание, изникваха в паметта ми, за да понесат тежестта на нещо друго, нещо, което повече приличаше на пророчество.
Станах неспокоен и това се оказа плодородна почва за спомените за Наоми. За това как бе прошепнала: „Ела вътре“ в ухото ми оная първа дълга вечер заедно. За това как беше преминала на португалски, докато се любехме. За това как бе предложила да се опита да помогне на Хари, който не ми беше просто доверено лице, а един от малкото ми приятели, предложение, колкото в крайна сметка излишно, толкова и искрено. И за това как при последната ни среща й бях обещал, че ще я намеря в Бразилия, че няма да я оставя да чака и да се чуди какво се е случило с мен.