Пътят на кралете (том I)

Пое дълбоко дъх и разтвори юмрук. Стискането беше смачкало и натрошило листата. Трябваше да ги скрие, за да предотврати още…

— Тези листа изглеждат интересно — каза същият женски глас. — Много ги харесваш, нали?

Каладин скочи и се извърна по посока на гласа. Вятърното духче стоеше във въздуха току до главата му, бялата рокля се гънеше от вятър, който Каладин не можеше да усети.

— Откъде знаеш името ми? — настоя той.

Вятърното духче не отговори. Разходи се по въздуха над дъските, после подаде глава навън и загледа как роботърговецът Твлкав раздава напитки на последните роби от първия фургон. Погледна отново Каладин.

— Защо не се бориш? Преди се бореше. Сега си престанал.

— Какво те е грижа, духче?

Тя изви глава настрани.

— Не знам — рече, сякаш изненадана от себе си. — Но ме е грижа. Не е ли странно?

Беше повече от странно. Какво разбираше той от духче, което не само ползваше името му, а и явно помнеше неща, които той беше правил преди седмици?

— Хората не ядат листа, знаеш го, Каладин — каза тя и разпери прозрачните си ръце. После пак наклони глава. — Или ядете? Не мога да си спомня. Толкова сте странни, тъпчете разни неща в устите си, вадите други, когато смятате, че никой не ви гледа.

— Как така знаеш името ми? — прошепна той.

— А ти как го знаеш?

— Знам го, защото… защото е мое. Моите родители ми го казаха. Не знам.

— Е, и аз не знам — каза тя и кимна, сякаш току-що е победила в някакъв важен спор.

— Добре — отвърна той. — А защо използваш името ми?

— Защото така е учтиво. Пък ти си неучтив.

— Духчетата не знаят какво означава това!

— Видя ли — рече тя и го посочи с пръст. — Неучтив.

Каладин примигна. Добре, беше далеч от родното място, ходеше по чужди камъни и ядеше чужда храна. Може би тукашните духчета не бяха като онези в неговия край.

— Е, защо не се бориш? — попита тя, спусна се, кацна на краката му и се загледа нагоре в лицето му. Не можеше да усети теглото й.

— Не мога да се боря — рече тихо той.

— Преди го правеше.

Той затвори очи и отпусна глава напред върху дъските.

— Толкова съм уморен.

Нямаше предвид телесната умора, макар че осемте месеца хранене с огризки бяха отнели много от жилавостта и силата, които беше култивирал като войник. Чувстваше се уморен. Дори и когато спеше достатъчно. Дори и в дните, когато не беше гладен, премръзнал или скован от бой. Толкова уморен…

— И преди се уморяваше.

— Провалих се, духче — отвърна той и стисна очи. — Налага ли се да ме измъчваш така?

Всички бяха мъртви. Сен и Далет, преди това Тукс и събирачите. Преди тях — Тиен. Преди него — кръв по ръцете му и трупът на момичето с бледата кожа.

Някои от робите наоколо промърмориха, явно го мислеха за луд. Всеки можеше да стигне дотам да си въобрази духче, но нямаше смисъл да разговаря с него. Беше ли луд? Може би трябваше да си пожелае това — лудостта беше бягство от болката. Но вместо да го привлича, това го ужасяваше.