Лъвовете на Ал-Расан

— Да, и знам какво му се случи там! — възрази Велас. Джехане спря като закована насред улицата и едва не се блъсна в нея.

Велас също беше принуден да спре. Изражението му беше едновременно сърдито и уплашено. Дребен и слаб, вече близо шейсетгодишен, той беше с родителите й още отпреди нейното раждане. Роб от Валеска, купен като младеж от пазара в Лонза и освободен след десет години, както беше обичаят на киндатите.

Тогава можеше да отиде, където си поиска. След годините с Исхак в Батиара и Фериерес и в двора на халифа в самия Силвенес той говореше пет езика и беше обучен за помощник-лечител, но знаеше повече от много лекари. Сдържан и интелигентен, Велас можеше да си намери работа навсякъде на полуострова, че и отвъд планините на изток. По онова време Ал-Фонтина на халифите се управляваше предимно от бивши роби от севера, но малко от тях можеха да се похвалят с такива умения в дипломацията, както Велас в медицината след всичките години, прекарани с Исхак бен Йонанон.

Но той, изглежда, дори не беше помислял за подобна възможност. Може би му липсваше амбиция, но по-скоро причината беше в това, че тук се чувстваше щастлив.

Беше се покръстил в киндатската вяра веднага след освобождаването си и охотно беше поел на плещите си бремето на тяхната история. Оттогава се молеше на бялата и синята луна, двете сестри на бога, и нехаеше за Джад, когото го бяха учили да почита като дете, нито за звездите на Ашар, изрисувани по куполите на храмовете в Ал-Расан.

Беше останал с Исхак и Елиане и малкото им дете и ако някой на света освен родителите й наистина обичаше Джехане, това беше той.