Синът на Ной
- Автор: Шмитт Эрик-Эмманюэль
- Серия: Кръговратът на незримото #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:
Един ноемврийски следобед през 1943 година с Руди се бяхме покатерили на един клон на стария дъб, който се извисяваше над ширналото се поле и се опитвахме да намерим в кората му бърлогите, където зимуват катеричките. Краката ни докосваха високия зид, който ограждаше парка, и ако поискахме, можехме да избягаме, да скочим на пътеката, която се виеше покрай оградата и да избягаме. Но къде да отидем? Нищо не можеше да се сравнява със сигурността на „Жълтата вила“. Ограничавахме приключенията си до двора. Докато Руди се катереше още нагоре, аз стоях на най-долното разклонение, и оттам ми се стори, че видях баща си.
Един трактор слизаше по пътя. Щеше да мине близо до нас. Караше го мъж. Макар и без брада и облечен като селянин, той приличаше на баща ми достатъчно много, за да го разпозная. Всъщност го познах.
Останах като парализиран. Не исках тази среща. „Само да не ме види!“ Задържах дъха си. Тракторът изхърка под дървото и продължи пътя си към долината. „Уф, не ме видя!“ А беше само на десетина метра и можех да го извикам или да го настигна.
С пресъхнала уста и затаен дъх изчаках возилото да стане мъничко и шумът от него да спре да се чува. Когато се убедих, че е изчезнал, се върнах към живота: издишах, примигнах и се отърсих. Руди надуши моето притеснение.
— Какво ти става?
— Мисля, че видях познат на трактора.
— Кого?
— Баща ми.
— Скъпи ми Жозеф, това не може да бъде!
Разтърсих глава, за да я освободя от тези глупави мисли.
— Разбира се, че не може да бъде…
Тъй като исках Руди да ме ожали, направих физиономия на разочаровано дете. В действителност бях очарован, че избегнах баща си. Всъщност, дали беше той? Руди сигурно беше прав. Да живеем на няколко километра един от друг, пък да не го знаем, така ли? Същата вечер вече бях уверен, че съм сънувал. И изтрих тази сцена от паметта си.
Няколко години по-късно разбрах, че този ден наистина се бях разминал с баща си. С онзи, когото отхвърлях и който исках да е далеч, да го няма или да е мъртъв… Това съзнателно презрение, тази чудовищна реакция, колкото и да я оправдавам с крехкостта и паниката, която изпитвах по онова време, остава нещото, от което ще продължа да изпитвам срам, непокътнат, горещ, парещ, до последния си дъх.
Когато се виждахме в тайната синагога, отец Понс ми предаваше новини за войната.
— Откакто германските войски тъпчат в Русия, а американците се включиха в битката, мисля, че Хитлер ще изгуби. Но на каква цена? Тук нацистите са все по-нервни, дебнат хората от съпротивата по-настървено от обикновено с яростта на отчаянието. Много се страхувам за нас, Жозеф, много ме е страх.
Той усещаше заплаха във въздуха, както кучето надушва вълк.
— Хайде, отче, всичко ще бъде наред. Да поработим.
С отец Понс, както и с Руди, се държах покровителствено. Толкова ги обичах, че за да приспя тревогите им, демонстрирах непоклатим и успокоителен оптимизъм.
— Изяснете ми разликата между евреин и християнин, отче.
— Евреите и християните вярват в един и същи Бог, онзи, който е продиктувал на Мойсей Законите. Но евреите не признават Исус за пророкувания Месия, Божия пратеник, когото очакват, те виждат в него просто още един мъдър евреин. Ставаш християнин, когато приемеш, че Исус е Божият син, че Бог е въплътен в него, че е умрял и е възкръснал.
— Т.е. за християните нещата вече са се случили, а за евреите предстоят?
— Така е, Жозеф. Християните си спомнят, а евреите още се надяват.
— Тъй че християнинът е евреин, който е престанал да чака?
— Да. А евреинът е християнин отпреди Христа.
Забавно ми беше да се вземам за „християнин отпреди Христа“. Между католическото вероучение и тайното изучаване на Тора, свещената история много повече обсебваше въображението ми от детските приказки, които заемах от библиотеката: тя беше по-осезаема, по-интимна, по-конкретна. В крайна сметка ставаше въпрос за моите предци, Мойсей, Авраам, Давид, Йоан-Кръстител или Исус! Във вените ми несъмнено течеше кръвта на някой от тях. Пък и техният живот не беше скучен, също като моят: бяха се борили, крещели, плакали, пели, всеки миг бяха рискували да изгубят себе си. Онова, което не смеех да доверя на отец Понс, беше, че го бях включил в тази история. Не успявах да си представя Пилат Понтийски, римския прокуратор, който си бе измил ръцете, с други черти освен с неговите: струваше ми се нормално отец Понс да присъства в Евангелието, съвсем близо до Исус, между евреите и бъдещите християни, безпристрастен посредник и честен човек, който не умее да избира.