Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
Бени сподели, че още преди появата на господата в такъв подходящ момент бил обмислял идеята да си потърси друго занимание, но не бил и предполагал, че ще работи точно като личен шофьор.
Като чу това, Алан му предложи да натовари цяла каса с шоколадов шейк в багажника. Юлиус пък обеща, че ще му дадат шофьорска шапка, ако свали тази, която понастоящем се намира на главата му, и напусне павилиона, тъй като трябва да тръгват.
Бени не смяташе, че в задълженията на личния шофьор влиза да спори с шефовете си, затова постъпи, както му бе наредено. Шапката замина на боклука, а багажникът беше натоварен с каса шоколадов шейк и няколко фанти. Юлиус предпочиташе да държи куфара плътно до себе си, затова седна отзад. Алан се разположи на предната седалка, където можеше да си опъне краката както трябва.
Така единственият продавач на хот-дог в Окерш Стюкебрук седна зад волана на мерцедеса, който само до преди няколко минути беше негова собственост, а сега най-честно и почтено бе продаден на двамата джентълмени.
– Накъде ще пътуват господата? – попита Бени.
– Какво ще кажеш на север? – предложи Юлиус.
– Да, защо не – отговори Алан. – Или пък на юг.
– Така да бъде. Тръгваме на юг – каза Юлиус.
– На юг – повтори Бени и натисна газта.
Десет минути по-късно инспектор Аронсон пристигна в Окерш Стюкебрук. Достатъчно беше да проследи железопътната линия с поглед, за да открие една стара дрезина, точно зад фабриката. Ала по дрезината не намери нищо, което да го насочи към някаква следа. Работниците от стоманолеярната бяха заети с товаренето на цилиндри в контейнери. Никой от тях не бе забелязал кога е пристигнала дрезината, но малко след обедната почивка бяха видели двама възрастни мъже да вървят по пътя – единият теглел голям куфар, а другият го следвал. Старците се движели в посока към бензиностанцията и павилиона за хот-дог, но никой не знаеше накъде се бяха насочили след това.
Аронсон се поинтересува дали наистина са били само двама, а не трима. Но работниците не бяха видели трети човек.
Докато караше към бензиностанцията и павилиона за хот-дог, Аронсон обмисляше новата информация, която беше получил. Сега обаче бе по-объркан от всякога.
Първо спря пред павилиона за хот-дог. Съвсем навреме, защото бе започнал да огладнява. Павилионът обаче беше затворен. „Сигурно е трудно да продаваш хот-дог в този пущинак“ – помисли си Аронсон и продължи към бензиностанцията. Там не бяха забелязали нищо съмнително, но поне продаваха хот-дог, макар и да имаше вкус на бензин.
След като се наобядва на крак, Аронсон продължи към супермаркета, цветарския магазин и фирмата за недвижими имоти. По пътя спираше и разговаряше с малцината местни жители, които бяха излезли на разходка с кучета, детски колички или с половинките си. Никой не беше виждал двама или трима мъже с куфар. Следата просто се губеше някъде между стоманолеярната и бензиностанцията. Инспектор Аронсон реши да се върне в Малмшьопинг. Имаше чифт домашни пантофи, които трябваше да бъдат идентифицирани.
Инспектор Йоран Аронсон се обади от колата си на шефа на областната полиция и го осведоми за развоя на събитията. Шефът му беше искрено благодарен, защото щеше да дава пресконференция в хотел „Плевнагорден“ в два следобед, а до този момент нямаше абсолютно нищо за казване.
Шефът имаше уклон към театралност и не обичаше да омаловажава събитията. А сега инспектор Аронсон му бе подал сламката, която му беше тъй необходима за днешното представление.
И тъй, той се развихри по време на пресконференцията, преди Аронсон да успее да се върне в Малмшьопинг и да го спре (което, така или иначе, би било невъзможно). Шефът съобщи, че от досегашното разследване полицията може да заключи, че Алан Карлсон всъщност е бил отвлечен, точно както предишния ден местният вестник бе предположил в сайта си. Полицията имала основание да смята, че Карлсон е жив, но в ръцете на фигури от подземния свят.
Естествено, журналистите го засипаха с въпроси, но шефът умело се измъкна. Единственото, което можел да добави, било, че Карлсон и предполагаемите му похитители били забелязани в района на Окерш Стюкебрук преди няколко часа. Накрая подкани най-добрия приятел на полицията – Обществеността – да си отваря очите и да съдейства в разследването.
За най-голямо разочарование на шефа телевизионният екип, изглежда, си беше тръгнал. Това никога нямаше да се случи, ако оня търтей Аронсон му бе подал информацията за отвличането малко по-рано. Все пак имаше представители на националните всекидневници, на местния вестник и на местното радио. Най-отзад в конферентната зала на хотел „Плевнагорден“ седеше и един мъж, когото шефът на областната полиция не помнеше да е видял предишния ден. Сигурно беше от националната новинарска агенция.