Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Хок Сенг издиша, отстъпи назад и потисна разочарованието си.
Търпение. За всеки сейф си имаше ключ. Ако г-н Йейтс не се беше оказал толкова некомпетентен, ако не беше ядосал незнайно как инвеститорите, скоро сам щеше да се превърне в съвършения ключ. Сега просто трябваше да използва г-н Лейк вместо него.
Когато инсталира сейфа, г-н Йейтс се пошегува, че трябвало да опази семейните бижута, и се засмя. Хок Сенг се овладя достатъчно, за да кимне, да се поклони и да се усмихне на свой ред, но единствената му мисъл беше колко ценни са спецификациите и колко глупав е бил да не ускори копирането им, докато му бяха подръка.
А сега Йейтс го нямаше и на негово място беше дошъл нов дявол. Истински дявол този път. Синеок, златокос и твърд там, където Йейтс беше мек. Опасно същество, което проверяваше по два пъти всяко действие на Хок Сенг и правеше всичко много по-трудно за него, опасно същество, от което Хок Сенг трябваше да измъкне някак тайните на компанията. Хок Сенг сви устни. „Търпение. Трябва да бъдеш търпелив. Рано или късно чуждоземският дявол ще допусне грешка.“
— Хок Сенг!
Хок Сенг отиде при вратата и махна на г-н Лейк, че го е чул, но вместо да слезе веднага в цеха, пристъпи към своя олтар.
Просна се по очи пред образа на Куан Ин и ѝ се помоли да прояви милост към него и предците му. Да му даде шанс за изкупление, на него и на семейството му. Под златния йероглиф на късмета, обърнат надолу с главата, за да излива влиянието си върху него, Хок Сенг сложи ориз Ю-Текс и разчупи един кървав портокал. Сокът потече по ръката му — плодът беше зрял, без зарази и скъп. Човек не може да икономисва, когато става дума за богове — боговете обичат тлъстото, не кльощавото. Запали пръчка тамян.
Докато димът се стелеше в неподвижния въздух на офиса, Хок Сенг потъна в молитва. Молеше се фабриката да не затвори и подкупите, които беше раздал, да освободят без затруднения от митницата новото оборудване. Помоли се чуждоземският дявол г-н Лейк изведнъж да оглупее и да му довери всичките си тайни, а проклетият сейф най-после да се отвори.
Помоли се за късмет. Дори един стар китаец с жълта карта имаше нужда от късмет.
3.
Емико отпиваше от уискито с надеждата да я хване по-бързо и чакаше Каника да ѝ даде знак, че е дошло време за унижението ѝ. Част от нея все още се бунтуваше, но останалото — онова, което, седеше, облечено с късо жакетче и впита пола фа син, и държеше чаша уиски — останалото нямаше енергията да се бори.
А после се запита дали не бърка диаметрално понятията, дали съпротивляващата се част, онази, която искаше да запази илюзиите ѝ за самоуважение, не е частта, която се опитва да я унищожи. Дали тялото ѝ, този сбор от клетки и манипулирана ДНК — със своите по-силни и по-практични нужди, — не е в действителност онова, което иска всячески да оцелее, дали то не е факторът с волята.
Дали не по тази причина седеше тук и слушаше пулсиращия ритъм на пръчките и воя на тръстиковите свирки, докато момичета се кълчеха под слабото сияние на светулките, а мъже и курви викаха окуражително? Защото ѝ липсваше волята да умре ли? Или защото беше прекалено голям инат, за да го позволи?
Роли все казваше, че нещата идвали на цикли като приливите и отливите по плажовете на Кох Самет или като мъжката пишка, която се надигала и спадала в присъствието на хубаво момиче. Роли пляскаше момичетата си по голите задници, смееше се на шегите за новата вълна гайджини и казваше на Емико, че каквото и да поискат от нея, парите са си пари и няма нищо ново под слънцето. И сигурно беше прав. Не изискваше нищо, което да не е било изисквано и преди. Дори изобретателността на Каника в причиняването на болка не беше кой знае колко по-различна. Само дето Каника успяваше да изтръгне писъци и стонове от едно момиче на пружина. А това определено беше нещо ново.
„Вижте! Тя е почти човек!“
Гендо-сама често казваше, че тя е повече от човек. Галеше я по черната коса, след като бяха правили любов, и казваше, че е жалко дето към Новите хора не се отнасяли с повече уважение и че наистина е жалко дето движенията ѝ никога нямало да станат съвсем плавни. Но от друга страна, тя пък имала съвършено зрение и съвършена кожа, гените ѝ били резистентни към болести и рак, така че нямала право да се оплаква. Поне косата ѝ никога нямало да се прошари, нямало и да остарее толкова бързо като него, нищо че той все се оперирал, пиел хапчета и билкови отвари и се мажел с балсами, които да го поддържат млад.
Галеше косата ѝ с думите: „Макар да си от Новите хора, ти си красива. Не бива да се срамуваш.“.
А Емико се сгушваше в прегръдките му. „Да. Не се срамувам.“