Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Седни, дете.
Снори седна, без да се обиди. Екатри изглеждаше на сто години, съсухрена и изкривена като дърво на върха на някой чукар.
— Е? Очакваш да отгатна ли? — Екатри бръкна с ноктестата си ръка в една от купичките, наредени пред нея, и хвърли щипка прах в жаравата пред себе си. Издигащият се дим потъмня.
— През зимата убийци дойдоха в Тронд. Дойдоха за мен. Искам да знам кой ги е пратил.
— Не ги ли попита?
— Двама се наложи да убия. Последния го обезвредих, но не можах да го накарам да говори.
— Не ти стиска да използваш мъчения, а, ундорет?
— Той нямаше уста.
— Странно създание, наистина. — Екатри извади изпод одеялата стъклен буркан. Никой северняк не би могъл да изработи такова нещо. Това беше творение на Строителите и в зеленикавата течност вътре плуваше око, което се въртеше в бавното течение. Вероятно окото на самата вещица.
— Те имаха маслинена кожа и бяха хора във всяко отношение, освен липсата на уста, а също и безбожната им бързина. — Снори извади от джоба си златна монета. — Може да са от Флоренция. Носеха кръвната плата със себе си, във флорини.
— Това не ги прави флорентинци. Половината ярлове в Норсхайм имат по шепа флорини в ковчежетата си. В южните страни благородниците харчат флорини в игралните си зали също толкова често, колкото и собствена валута. — Снори сложи монетата в протегнатата ръка на Екатри. — Двоен флорин. Виж, те са по-редки.
Екатри остави монетата върху капака на буркана, в който плуваше окото ѝ. Извади изпод одеялата кожена торба и я тръсна така, че съдържанието ѝ затрака.
— Бръкни вътре, разбъркай ги и ги изсипи… тук. — Тя разчисти място и посочи по средата му.
Снори изпълни заръката. И друг път му бяха гадали по руни. Предполагаше, че този път посланието ще е по-мрачно. Сви ръка около камъчетата и откри, че са по-студени и тежки, отколкото очакваше, после извади юмрука си, отвори го с дланта нагоре и остави руните да се изсипят върху кожите. Изглеждаше все едно падат през вода — движеха се прекалено бавно и криволичеха повече, отколкото се полага. Когато паднаха, в колибата настъпи тишина, подчертаваща окончателността на присъдата, изписана в камък между него и вещицата.
Екатри изучи руните с алчна физиономия, сякаш жадуваше за нещо, което би могла да прочете в тях. Прекалено розов език се показа да оближе старческите устни.
— Вуньо, с лицето надолу, под Гебо. Жена е погребала радостта ти, жена може да я освободи. — Тя докосна другите две, обърнати с лицето нагоре. — Сол и желязо. Твоят път, твоята цел, твоето предизвикателство и твоят отговор. — Един сгърчен пръст преобърна последното руническо камъче. — Вратата. Затворена.
— Какво означава всичко това? — намръщи се Снори.
— А ти какво мислиш, че означава? — Екатри го гледаше с нещо като весела подигравка.
— Да не трябва аз да бъда вьолва за теб? — избоботи Снори, обзет от чувството, че му се подиграват. — Къде е магията, ако аз ти кажа отговора?
— Давам ти възможност да ми кажеш бъдещето си, а ти ме питаш къде е магията? — Екатри посегна и разклати буркана, така че окото вътре се завъртя. — Магията може би е в това да набия в дебелия ти воински череп факта, че бъдещето ти зависи от твоите избори и само ти можеш да ги направиш. Магията е в знанието, че търсиш една врата и щастието, което си мислиш, че лежи зад нея.
— Има и още — каза Снори.
— Винаги има още.
Снори разтвори жакета си. Раните, нанесени му от фенрисовия вълк, бяха хванали коричка и заздравяваха, синините се открояваха ярко по гърдите и страните му, но през ребрата имаше дълъг срез, който блестеше, кожата около него бе силно зачервена, и беше покрит по цялата си дължина с бели кристали сол.
— Дарът за мен от убийците.
— Интересна рана. — Екатри посегна със съсухрените си пръсти. Снори трепна, но не се отдръпна, когато тя допря ръка до среза. — Боли ли, Снори вер Снагасон?
— Боли — отвърна той през стиснати зъби. — Отпуска ме само когато плаваме. Колкото по-дълго стоя на едно място, толкова по-зле става. Усещам… придърпване.
— Тегли те на юг. — Екатри свали ръка и я избърса в кожите. — Усещал си такъв зов и преди.
Снори кимна. Връзката с Джал го теглеше по подобен начин. Усещаше го дори сега, макар и лекичко, но го имаше, искаше да го издърпа обратно в кръчмата, където бе оставил южняка.
— Кой е направил това? — Той срещна едноокия поглед на вьолвата.
— „Защо“ е по-добър въпрос.
Снори вдигна камъка, който Екатри беше нарекла Вратата. Вече не му се струваше необичайно студен или тежък, просто парче шиста с издълбана на него руна.