Човекът от остров Луис

Редици надгробни камъни се простираха във всички посоки, губейки се под сенките на плачещите върби, приведени сякаш в жал по покойниците. Непосредствено вляво от мен почиваше Франсис Джефри, умрял на 26 януари 1850 г., на седемдесет и седем годишна възраст. По някаква причина тези имена са се запечатали в паметта ми така ясно, както и в камъка, върху който бяха издълбани. Даниъл Джон Къминг, съпругата му Елизабет и техният син, Алън. Стори ми се странно успокояващо, че са заедно в смъртта, така както са били и приживе. Дори им завидях. Костите на моя баща лежаха на дъното на океана, а дори не знаех къде е погребана майка ми.

Имаше цял един отрязък от стената с вградени в нея паметни плочи, добре поддържани правоъгълници трева отпред и папрат, растяща в подножието. Сега се удив­лявам, че не съм изпитвал страх. Едно малко момче, само в гробището посред нощ. Навярно съм съзнавал, че трябва да се боя много повече от живите, отколкото от мъртвите. И безспорно съм бил прав.

Поех по чакълеста пътека, с надгробни камъни и кръстове, очертаващи се смътно от двете ѝ страни. Небето беше ясно и имаше луна, така че намирах пътя си без труд. Тъкмо свърнах зад един завой, когато някакъв шум в тревата ме накара да се закова на място. Беше по-скоро тупване, съпроводено от кашлящ звук.

Бях чувал, че лисицата понякога издава кашляне, наподобяващо човешкото, и за секунда се поколебах, но ето че то се разнесе отново, далеч по-силно, отколкото би могло да излезе от гърлото и на най-едрата лисица. Сърцето ми подскочи и си плюх на петите. Понесох се като вихър, заслепен от редуващите се сенки и сребриста лунна светлина. Можех да се закълна, че чувам бягащи стъпки подире си. Във въздуха внезапно повя хлад и потта изстина върху лицето ми.

Нямах идея къде се намирам, нито как да стигна обратно до портата. Препънах се и паднах, ожулвайки коленете си, но бързо скочих отново на крака. Зарязах пътеката и се впуснах сред дремещите надгробни паметници. Избрах един голям, по-висок от мен и увенчан с каменен кръст. Приклекнах и се стаих зад него, като се стараех да не издавам нито звук. Но блъскането на сърцето изпълваше ушите ми и жадните за кислород дробове ме принудиха да си поема шумно дъх и да го изпусна отново. Цялото ми тяло трепереше.

Вслушвах се напрегнато, но не чувах нищо и тъкмо започнах да се отпускам, проклинайки развинтеното си въображение, когато до ушите ми долетя тихо поскърц­ване на чакъла под нечии внимателни стъпки. Едва се сдържах да не изкрещя.

Надзърнах внимателно иззад укритието и видях, само на пет-шест метра разстояние, силуета на куцащ мъж, който влачеше левия си крак. Още секунда, и той се показа изпод сянката на един огромен бук. Лунната светлина обля лицето му и аз го зърнах – безкръвно и восъчнобледо, като това на майка ми в деня, когато ни съобщи за смъртта на нашия баща. Костите над очите бяха изпъкнали и караха гнездата им да изглеждат черни, като че бяха празни. Носеше съдрани панталони, парцаливо сако и мръснобяла риза, разкопчана на врата. В едната си ръка имаше малка торба. Скитник, потърсил място за нощувка сред мъртвите? Не знаех и не исках да знам.