Гробницата на Херкулес [calibre 2.43.0]
- Автор: МакДермотт Энди
- Серия: Нина Уайлд и Еди Чейс #2
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гробницата на Херкулес [calibre 2.43.0]». Краткое содержание книги:
— Не съм съгласна с вас – вече открих нещо, което не знаех. – Тя почука с пръст по стъклото. – От снимките нямаше как да разбера, че е било писано само от едната страна. Пергаментите са били скъпи – наистина е необичайно да се използва само едната страна, не мислите ли?
— Необичайно, да, но не и невероятно – отвърна Попадопулос презрително. – Уверявам ви, че нищо друго няма да откриете тук.
Нина му се усмихна накриво.
— Обичам предизвикателствата. Добре, хайде да започваме.
Но сега, три часа по-късно…
Тя трябваше неохотно да признае, че Попадопулос е бил прав. През изминалите няколко месеца тя бе препрочитала няколко пъти текста от фотографиите и в превод, затова сега можеше да работи сравнително бързо. Отгръщаше всяка тежка страница с надеждата да открие нещо ново… и всеки път оставаше разочарована.
Тук нямаше никакви скрити следи към местонахождението на гробницата на Херкулес, никакви откъси, които да допълват историята. Разказваше се много за Атлантида, да, както и за войната между атлантите и древните гърци, истинска съкровищница от информация за историците... но нищо ново, което да задоволи нуждата й от информация, свързана с новата й страст.
— По дяволите – промърмори напълно победена тя.
Гласът на Попадопулос прозвуча почти съчувствено.
— Нали ви казах, доктор Уайлд. Тук няма нищо. Или текстът не бил записан изцяло, или пък Платон не е знаел нищо повече за гробницата.
— Ако не е имал намерение да я обсъжда, изобщо е нямало да спомене за нея – възрази Нина. – Критий казва в прав текст, че ще разкрие местонахождението й на Хермократ и останалите, ще им разкаже как го е научил от Солон, който пък го е прочел в ръкописите на египетските жреци. Също както Атлантида. В текста има някои фрази, които звучат като насоки – като тази, например: „Дори слепецът ще познае пътеката, когато обърне празното си лице към топлината на слънцето”. Това изобщо не се вписва в останалия диалог. – Тя прелисти няколко страници към началото. Обковът им тихичко потракваше. – Трябва да има още нещо.
Попадопулос се изправи.
— Ще се наложи да почака. Не мислите ли, че е време да починем малко?
— Нямам нужда от почивка – отвърна нетърпеливо Нина.
— Но аз имам! Аз съм възрастен човек, а снощи вечерях доста обилно. – Той цъкна неодобрително. – Американска храна, огромни порции. Нищо чудно, че сте толкова дебели.
— Чакайте малко! Знам, че се съгласих да разполагам с книгата само за ограничен период от време – възпротиви се Нина, като въобще не обърна внимание на обидата към сънародниците й, – но сега вие казвате, че ще я отнесете със себе си само защото ви се ходи до тоалетната? – В този миг я озари една идея. – Вижте, щом толкова се притеснявате, защо не я закопчеете за моята китка? Едва ли ще успея да се измъкна оттук с нея, без да ме забележат, особено с онзи тип пред вратата. А и тя сигурно тежи поне десет килограма! И няма я повредя – също като вас изпитвам огромното желание да я запазя!
Попадопулос присви очи и я погледна преценяващо иззад очилата си.
— Аз… Мисля, че може да се уреди. Но… – Той отключи белезниците и уви верижката около единия крак на тежката маса в стегнат клуп.
— Ама вие сериозно ли? – попита Нина.
— Няма да се бавя много, не повече от двайсет минути.
— Леле, явно сте вечеряли наистина обилно.
Той се намръщи.
— Това са моите условия, доктор Уайлд. Или ги приемате, или ще взема книгата със себе си.
Нина омекна. Все пак не ставаше въпрос за много време…
— Ами добре. – Попадопулос протегна напред белезниците. – Но само на лявата ми ръка. Искам да мога да си водя бележки. – Тя придърпа стола си към ръба на масата.
Белезниците щракнаха около китката й със злокобен звук. Нина усети как я побиват тръпки. За последен път я бяха закопчавали с белезници в затвора, където я очакваше екзекуция. Тя вдигна ръка. От верижката оставаха свободни само няколко сантиметра.
— Скоро ще се върна – увери я Попадопулос, докато излизаше през вратата.
Тя раздрънка синджирчето
— Ще ви чакам тук.
* * *
Човекът от Братството, който охраняваше фоайето, вдигна поглед към непознатия мъж, който влезе в сградата. Веднага застана нащрек и тихомълком протегна ръка към скрития си пистолет.
— Мога ли да ви помогна?
Неочакваният посетител, изглежда, беше китаец, широко плещест мъж около петдесетте, с посивяла коса, вързана на опашка. Докато вървеше, се подпираше на черно бастунче, което потракваше с металния си връх по плочките.
— Надявам се – каза той с гърлен глас, като се спря и се облегна с двете си ръце върху бастунчето. – Казвам се Фанг. Търся офиса на „Къртис и Том”.