Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Въпреки че беше израснала в Тъндърболт, Лус всъщност не беше толкова запозната с далечната източна част на окръга. Като дете винаги просто беше предполагала, че това е, защото нямаше никаква причина да идва тук - всички магазини, училища, и всички познати на семейството й, бяха в западния край. Източната страна просто не беше толкова развита. Това беше всичко.
Липсваха й родителите й, които бяха сложили върху най-горната тениска в раницата й лепяща бележка - „Обичаме ге! Прайс никога не рухват!“ Липсваше й спалнята й, от която се разкриваше изглед към доматените насаждения на баща й. Липсваше й Кали, която несъмнено вече й беше изпратила поне десет текстови съобщения, които тя така и нямаше да види. Липсваше й Тревър...
Или, добре де, не беше точно така. Онова, което й липсваше, беше начинът, по който беше чувствала живота, когато най-напред започна да говори с Тревър. Когато си имаше някого, за когото да мисли, ако не можеше да спи през нощта, нечие име, което да драска глуповато в тетрадките си. Истината беше, че
Лус и Тревър всъщност така и нямаха шанс да се опознаят вза-имно чак толкова добре. Единственото нещо за спомен, което имаше, беше снимката, която Кали бе щракнала тайно, от отсрещния край на футболното игрище между две от сериите му от клякания, когато той и Лус си бяха говорили в продължение на петнайсет секунди за... сериите му от прикляквания. А единствената среща, на която беше отишла с него, дори не беше истинска среща - просто един откраднат час, когато я беше издърпал от останалите присъстващи на партито. Един час, за който щеше да съжалява до края на живота си.
Беше започнало съвсем невинно - просто двама души, тръгнали на разходка долу край езерото - но не след дълго Лус започна да усеща как сенките се промъкват над тях. После устните на Тревър докоснаха нейните, и топлината се разля из тялото й, а очите му побеляха от ужас... и секунди по-късно животът, какъвто го беше познавала, си беше отишъл с издигналия се пламък.
Лус се претърколи и зарови лице в свивката на ръката си. Беше прекарала месеци, оплаквайки смъртта на Тревър, а сега, докато лежеше в тази непозната стая, с металните пръчки, впиващи се в кожата й през тънкия дюшек, почувства егоистичната безполезност на всичко това. Не беше познавала Тревър повече, отколкото познаваше... ами, например, Кам.
Почукване на вратата накара Лус да се изстреля от леглото. Откъде знаеше някой, че ще я намери тук? Отиде на пръсти до вратата, дръпна я и я отвори. После подаде глава в съвсем пустия коридор. Дори не беше чула стъпки отвън, а нямаше и следа, че някой току-що е почукал.
Освен книжното самолетче, забодено с месингово кабарче в средата на корковата дъска за съобщения до вратата й. Лус се усмихна, когато видя името си, написано с черен маркер по протежение на крилото, но когато разгъна бележката, единственото, написано вътре, беше черна стрелка, която сочеше право надолу по коридора.
Ариана наистина я беше поканила да намине тази вечер, но това беше преди случката с Моли в столовата. Оглеждайки се надолу по пустия коридор, Лус се зачуди дали да последва тайнствената стрелка. После хвърли поглед назад към огромната си раница, към пристъпа на самосъжаление, който дебнеше да я връхлети, щом започне да разопакова багажа си. Сви рамене, затвори вратата, пъхна в джоба ключа от стаята си и тръгна.
Спря пред една врата от другата страна на коридора да погледне един огромен плакат на Сони Тери - сляп музикант, за когото знаеше от сбирката с изподраскани грамофонни плочи та баща си, че е невероятен блус изпълнител на хармоника. Наведе се напред да прочете името върху корковата дъска, и сепнато осъзна, че стоеше пред стаята на Роланд Спаркс. Незабавно, дразнещо, се включи онази частичка от мозъка й, която започна да пресмята вероятностите Роланд да се мотае заедно с Даниел, докато от Лус ги отделяше само една тънка врата.
Механично жужене накара Лус да подскочи. Гледаше право в наблюдателна камера, забита в стената над вратата на Роланд. „Червените очи“. Следящи всяко нейно движение. Отдръпна се, смутена по причини, които никоя камера нямаше да е в състояние да съзре. Във всеки случай, беше дошла тук да види Ариана - чиято стая, осъзна тя, по една случайност беше от другата страна на коридора, точно срещу Роланд.
Пред стаята на Ариана, Лус почувства леко сантиментално пробождане. Цялата врата беше покрита със стикери, от онези, които се лепяха по автомобилните стъкла - някои щамповани, други очевидно изработени на ръка. Имаше толкова много, че се застъпваха, всеки надпис наполовина покриваше, а после противоречеше на онзи преди него. Лус се засмя полугласно, като си представи как Ариана събира безразборно стикерите: („Гаднярите са върхът“... „Дъщеря ми е ученичка на изпитателен срок в „Меч и Кръст“... „Не гласувайте за кандидат 666“), а после ги плясва на уж случайни - но усърдно избрани - места върху територията си.