Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Върни се, Най, чу ли? Върни се, имам нужда от теб.

И тогава го видях. В началото хвърлих само поглед, приличаше на полумесец. Преди не се виждаше, но ето че изведнъж се появи, прясно и ново. Ярко и ясно очертано.

— Мамка му — казах на глас и Роуз и Лио ме погледнаха.

— Какво? — приближи се Роуз.

— Татуировка — отвърнах аз. — Докато я нямаше, Наоми си е направила татуировка.

8

Ситуацията с татуировките беше следната. Аз имах три, но никой освен мен не знаеше за тях. Дори Роуз и Лио. Дори Най. Предполагам, че щеше да настъпи момент, когато ще се узнае и ще има доста викане и разочарование, но все още не му беше дошло времето, което е един от страничните ефекти да си пренебрегван от родителите си.

Нямах достатъчно навършени години, за да си ги направя законно, но първата беше самоделна — с игла и шишенце мастило. Гледах видеоклип в Ютюб и си я направих собственоръчно, на стъпалото, под свода. Мамка му, как болеше, а и се оказа пълен провал.

Трябваше да бъде символът за безкрайност, но изглеждаше повече като тъпа осмица. Дори не знам защо го направих, освен че исках да направя нещо и че болката ми хареса. В деня, когато си го причиних, усещах тялото си като натъртено отвътре и отвън. Исках да почувствам нещо друго, различно от тежката болка в гърдите ми.

Втората татуировка си направих същия ден, когато обръснах половината си глава. Не знаех, че ще го направя, освен дето в главата си имах една представа за начина, по който трябва да изглеждам, и докато тялото ми се променяше в съответствие с тази представа, но „визията“ ми — не. Тогава се събудих една сутрин и си помислих: какво значение има дали е правилно или справедливо? Тялото ми премина през толкова много промени и никого, ама никого не го интересуваше. Но ако си сложа пиърсинг или си обръсна главата, щеше да настане трета световна. Да вървят по дяволите, помислих си. Ако има нещо, което трябва да ми бъде позволено да контролирам в живота си, това е как изглеждам.

Вече без коса, аз се втренчих в отражението си и се почувствах… ами, изпитах усещането, че току-що сме се срещнали. Не исках все още да се прибирам вкъщи. Исках малко време просто да бъда себе си, да отложа неприятностите, които знаех, че ще настъпят, защото не бях доброто, спретнато подстригано дете от средната класа, каквото родителите ми искаха да бъда. Така че спрях пред едно студио за татуировки и разгледах дизайните. Имах малко спестени пари от работата в супермаркета в съботните дни — достатъчно да си направя някоя наистина добра. И си помислих, по дяволите, изглеждам на единайсет, та те директно ще ме изхвърлят.

Може би беше заради новата прическа. Обаче не ми поискаха лична карта и не ме изхвърлиха. Един внушителен пич с дълга сива брада, която стигаше до кръста му, ми връчваше албум след албум с дизайни и чакаше. Тогава видях онзи трайбъл с риба чук и попитах човека какво означава.