Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Нищо не се беше променило в родния му край. Глогините и акациите по склоновете на имперския път ухаеха все така хубаво. Ята лястовици кръжаха високо в небето. Млади филизи ръж и жито обагряха в нежно зелено нивите, докато от съседните била обширни стопанства разпращаха през долините до градските порти сложна плетеница от пътища.

Аврелиан бе завладян от щастие. Боговете го даряваха по случай завръщането му с истински лъчезарен пролетен ден! След седем години най-после щеше да види отново лицето на майка си! И Клавдия. Щеше ли да познае своята любима сестра?

Той подкара впряга си в тръс. Помощникът на центуриона, който командваше неговия ескорт, веднага даде заповед. Конниците се изравниха с колесницата му. Те носеха блестящи шлемове и брони, развяваха пера и плащове – великолепни, каквито би трябвало да са римските воини, и за един миг заеха целия път за Сирмиум.

* * *

Когато ескортът на Аврелиан стигна на стръмния път, който се изкачваше до портата на Каракала и покрай който имаше множество малки храмове, часовите забелязаха пурпурния цвят на наметалото му и златистите отблясъци на шлема. Изсвири тръба. Изскочиха войници, които се построиха в съвършено прав шпалир, с копия при нозете, докато центурион с детинско лице бързаше насреща им.

Той поздрави сковано със стиснат върху бронята си юмрук.

— Центурион Илелирий на твоите заповеди, легате! Бъди добре дошъл в Сирмиум.

— Благодаря за твоето посрещане, центурион. Казвам се Аврелиан – легат* на XX легион „Валерия Виктрикс”. Посещението ми изобщо не е официално. Моят ескорт ми е достатъчен и не е нужно да безпокоиш хората си заради мен.

[* Легатът на римския народ е сенатор, изпратен с мисия в чужда държава. По време на Републиката във войската легатите били офицери, командващи отделни видове войски (кавалерия, резерви, тил и др.), а по време на Империята легатът се превръща в командир на легион. – Б.р.]

Центурионът, който тичаше покрай колесницата, удари отново с десния юмрук по бронята си.

— Както заповядаш, легате.

През портата от града излизаха хора на малки групи. Някои оглеждаха впряга, повечето се отдалечаваха със сериозни лица, без изобщо да обърнат взор.

Аврелиан забави хода на впряга си, за да премине с полагащата се тежест и достойнство между легионерите. Шумът от копита и тътенът от колела по плочите най-после спряха. Също като хората от ескорта си и Аврелиан се стресна. Вой премина над крепостната стена. Идващи отдалече викове на мъже или жени отекваха ужасяващо сред приятния въздух на този пролетен ден.

— Какво става тук? – попита сухо Аврелиан. – Да не би да има размирици по улиците?

Центурионът се поколеба. Конете на ескорта трополяха зад гърба му и го притискаха към колелото на колесницата.

— Християните, легате. Според новия закон те имаха срок до тази сутрин да принесат жертвите си пред боговете като всички свободни или освободени граждани. Тези безумци отказват. Тъй нареченият техен бог им забранява жертвоприношенията.

Младият центурион поклати глава. Той се помъчи да срещне погледа на Аврелиан, търсейки одобрението му.

— Не желаят нищо да чуят – продължи той. – Според тях има само един бог – техният Христос. На обяд едилите* се събраха и решиха да бъдат наказани. Налагаше се.

[* Общински съветници в древния Рим. – Б.пр.]

Аврелиан нямаше намерение да се харесва на центуриона. В зрелището, на което щеше да му се наложи да стане свидетел, преминавайки през града, нямаше нищо изненадващо. Тази новина обаче веднага помрачи радостта му от факта, че вижда отново родните улиците. Той замахна и удари задниците на конете с кожените юзди. Когато влезе под покритата галерия на голямата порта, тътенът от колесницата му звучеше почти гневно.