Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Вземи, загърни се.
Александра се престори, че не чува. Нямаше да му прости само защото уби тримата мъже, които я нападнаха. Ако този варварин не я беше отвлякъл, сега тя щеше да си е вкъщи, в топличкото легло, и да се събужда от миризмата на печен върху жар от шишарки хляб.
Мъжът сръчка с лакът крака на момичето и повтори:
— Вземи, загърни се.
Александра за момент се поколеба дали да не я вземе. Мозъкът ѝ казваше „послушай го“, но наранената ѝ, страдаща душа отхвърляше помощта, предложена от мъжа, станал причина за всички тези нещастия. Ала студът беше непоносим. На всичкото отгоре ѝ се спеше до смърт. Искаше да заспи веднага, сладко-сладко, направо на гърба на коня. А пък и ако се унесеше, може би отново щеше да сънува дома. Майка си, баща си, Дуня, златният петел на върха на камбанарията, боядисаната в бяло църква. Но преживяният ужас през изминалата нощ ѝ нашепваше зловещо, че дори и сънят можеше да бъде пълен с опасности.
— Не заспивай!
Дали промълви тези думи на глас, или само така ѝ се бе сторило? Докато се поклащаше върху коня в полусън, единствено с усилие на волята Александра държеше клепачите си отворени.
Като видя, че момичето не му обръща внимание, огромният варварин отново сръчка крака му. Само че този път по-силно отпреди.
— Вземи, загърни се.
— Не искам.
— Замръзваш.
— Изобщо не е вярно. Свикнала съм.
Вироглавието, покълващо в детската ѝ душа, за първи път беше започнало да се проявява.
С крайчеца на очите си, без да се издава, огледа варварина, който с мъка напредваше в снега. Брадата и кичурите от косите му, непокрити от гуглата, бяха замръзнали. Гъстите му вежди, дори миглите му бяха станали съвсем бели от леда. По лицето му не бяха побелели само черните му като въглени очи.
Александра изведнъж се зачуди защо мъжът, при все че снегът стигаше почти до кръста му, не се качи на коня. Та нали снощи я върза и я хвърли на гърба на животното, а самият той също се метна на седлото и непрекъснато насърчаваше с викове коня си, препускащ като светкавица в бурята. И сега можеше да направи същото. Защо ли не се качваше на коня?
Варваринът спря животното и повдигна към Александра кожата, която държеше. Сега гласът му звучеше по-строго.
— Веднага вземи това и се загърни. Иначе ще те сложа на коленете си и хубаво ще те набия.
Този път дали от страх от боя, или защото вече не ѝ беше останала сила да се съпротивлява на студа, Александра се наведе и макар и с нежелание, пое кожата, която ѝ подаваше мъжът.
— Смърди отвратително.
— Ще свикнеш. По-добре да ти смърди, отколкото да измръзнеш.
Докато момичето с отвращение се опитваше да увие кожата около крехкото си тяло, забеляза в ръцете на мъжа дълго дебело въже.
— Пак ли ще ме завържеш?
— Не. Ти сама ще се вържеш.
Подаде въжето на момичето. По замръзналата физиономия на мъжа се беше появило палаво детско изражение.
— Добре го завържи върху кожата, че да не се отваря. Виж, като моето. Разбра ли?
Този дивак за глупава ли я мислеше, разбира се, че беше разбрала. Хубаво уви въжето около кръста си и го завърза. Едва доловима топлина започна да се разлива бавно по тялото ѝ.
Мъжът извади от торбата си малки парчета кожа. Спря коня.
— Не мърдай.
— Какво ще правиш?
Варваринът уви хубаво едното парче около дясното ходилото на момичето, чиито пръсти вече бяха започнали да замръзват. Обиколи от другата страна и направи същото и с другия крак.
— Сега и краката ти ще се стоплят.
Александра пък се погрижи за премръзналите си ръце. Доближи крайчеца на пръстите си до устата и се опита да ги сгрее с топлия си дъх. После прибра ръцете си в пазвата си под дебелата кожа.
Щом се убеди, че момичето се посъвзе, мъжът отново пое по пътя, повеждайки светлосивия кон.
— Защо не ме връзваш?
— Няма нужда.
— Обаче вчера през нощта ме върза.
— Вчера те отвличах…
— Днес какво му е различното?
— Днес сме спътници.
— Не само че ме върза, но и ме наби.
— Нямаше, ако не беше викала и не беше се опитвала да избягаш.
— Ами ако отново го направя?
Мъжът погледна нагоре към момичето.
— И къде ще отидеш? — попита я с почуда.
Сивият кон, който изпускаше горещ въздух от устата и ноздрите си, внезапно спря. Беше неспокоен. Мъжът също наостри уши. Щом пристъпи крачка напред, една стрела разцепи въздуха и се заби в рамото му. Ако не беше мръднал, вероятно стрелата щеше да разкъса дробовете му или щеше да прониже сърцето му. От устата му се откъсна вик, пълен с болка. Като видя огромната стрела, забита в рамото на мъжа, Александра изпадна в ужас. Какво щеше да прави? Панически се закръсти: