![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
„Ей, мишок, само не посягай към хляба ми!“ – заприказва си наум.
Господи! Пак се случи същото. Мисълта му прониза гробовната тишина като писък. Грабна хляба, да не го докопа мишката, и го мушна в пазвата.
Повече не можеше да си удържа клепачите. Полетя към някаква пустош. ,Чувам гласа на мисълта си – установи той. Потърси сред мрака собствения си глас. – Да, мисълта ми тече на глас“. И както си повтаря „Чувам го, чувам го“, затвори очи.
***
– Стани!
Отначало реши, че гласът прозвучава измежду облаците, сред които лети. Сигурно сънуваше. Навред струеше светлина. Сякаш летеше към слънцето. Видя край себе си и други летящи сенки. Сенки, които понякога се доближаваха до него, понякога се отдалечаваха. Жена! Жена! Жена! Това бяха летящи жени. Жени с чисти, бели като слонова кост тела, чиято голота прозираше под обгърналите ги тюлени одежди.
Може би е умрял. Може и да не е... Сигурно е умрял и сега ангелите го посрещаха пред вратите на рая.
Потръпна. Веднага си помисли: „Не може да съм умрял!“ Ако беше умрял, нямаше да чувства, че потръпва. Или не беше усещане? Кой знае дали е реално? Може би и мъртвите имат усещания?
„Не, не, сън е, без съмнение! Сънувам. Много красив сън! Светлина, шеметен сън, непробуден сън!“
Не се сдържа и протегна ръка към летящите жени. Тъкмо щеше да хване една от тях, чиито коси се полюшваха от лек, сладостен полъх, когато оня гръмотевичен глас отново прогърмя:
– Стани!
Светлината изчезна бързо, потъна в мрака. Летящите жени се изпариха мигновено, точно така, както се бяха и появили. Намери се проснат в цял ръст върху студения камък. Гръмотевицата отново се разнесе: Стани!
Що за смразяващ глас бе това? Откъде идваше? Помъчи се да открие и къде извира. Отдясно ли прогърмя? Отсреща ли? Отляво или зад гърба му? Но зад гърба му е сте... Не, не е възможно! Посегна назад и не напипа никаква стена! Нямаше я! Стената я нямаше! Как е възможно това? Протегна ръце напред да я потърси сред безкрайния мрак. Не намери никаква стена. Пак беше в безкрайното нищо. Как беше попаднал тук? Обзе го паника. Какво ставаше? И вратата беше загубил, разбира се! И хляба, и водата... И пак над главата му прогърмя оня ужасен, непоносим глас: „Стани!“
Надигна се на колене. И неистово започна да се върти, за да разбере откъде идва гласът. Забеляза някъде отпред, най-вероятно от тавана на този безкраен коридор, да се процежда тъничък синкав лъч светлинка. Помъчи се да пристъпи една-две крачки натам.
– Стани, избранико Божи!
Този път гласът долетя отзад. Сигурен бе. Бързо се извърна натам, За миг онзи синкав лъч като че ли проблесна зад гърба му.
– Кой си ти? – изкрещя с все сила. – Къде си?
– Където трябва да бъда, Алехандро!
Сега прозвуча отляво.
„Сигурно полудявам!“ – му мина през ума.
В същото време гласът този път долетя отдалече:
– Аз винаги ще стоя отдясно на Господ Бог, Алехандро! Сигурно не си забравил!
– Какво!?
– Алехандро ли? Какво означава това? – простена оттам, където се строполи.
Синкавият светлинен лъч слезе съвсем наблизо. Гръмотевицата сякаш изтрещя досами главата му.
– Алехандро си ти самият! Това е твоето благословено име!
– Какво!?
– Аз съм Исмаил! – промълви.
Мислеше, че е изкрещял, но гласът му излезе като шепот.
– Не съм Алехандро. Сигурно е грешка. Аз съм Исмаил. Синът на Мурад Реис. Исмаил от Алаийе, един от моряците на Тургут Реис.
– Лъжеш се, Алехандро, ти си героят на Севиля!
Синкавият лъч и гласът отново отплуваха надалече. Как ставаше това? Как можеше същият този глас досами главата му за секунда да прозвучи толкова отдалече?
– Господ Бог избра теб, Алехандро! – произнесе гласът.
Завъртя се назад.
– За какво ме е избрал? – изкрещя с гняв. – Извадете ме оттук. Има някаква грешка. Аз не съм Алехандро. Аз съм морякът Исмаил от Алаийе. От екипажа на Тургут Реис.
Докато премигне, синкавата светлинка проблесна едновременно на няколко места и изчезна.
– Синко! – проговори гласът точно над главата му. Този път беше безкрайно мек, дори гальовен. – Стани и благодари на Господ Бог, че е избрал теб!
Синкавите проблясъци отново, за едно мигновение, се появяваха и изчезваха ту тук, ту там. С всяко едно тяхно просветване прозвучаваше все същият глас:
– Стани и благодари на Господ Бог, че е избрал теб!
– Стани и му благодари!
– Стани!
– Благодари му!
Отново всичко му се завъртя пред очите, притъмня му.
– Кой си ти? – промълви. – Кой си? Излез, покажи се... по... ка... жи... се... Какво избиране? За какво избра Гос... под... Бог... точ... но... мен...