Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

„Ще полудея!“ – помисли си той. Отново чу гласа на мисълта си: „Не може да бъде! Аз говорих с онзи глас. Питах го. Отговори ми. Видях онези светлинки“.

Захапа хляба. Този път беше като че ли малко по-мек. Или така му се струваше? Дъвка го дълго-дълго. Останалото парче скри в пазвата си. Протегна трепереща ръка към стомната и отпи две големи глътки. От двата края на устата му потекоха струйки, той ги пресуши с език, облиза се.

Седеше замислен. Колко ли време беше изтекло, откакто го докараха тук? Опита да си събере ума в главата. Попадна в плен на испанците преди две години. Това го знаеше. Но не можеше да прецени колко време мина, откакто го хвърлиха в този бездънен мрак.

В един момент в съзнанието му сякаш просветна прозорец. Спомни си, че му надянаха на главата черен чувал. Отново усети как вятърът удряше като с камшик пламналото му от болки тяло. Зарадва се, че се сеща за такива смътни неща. Изкачиха го по някакви каменни стъпала, които отначало му изглеждаха безкрайни. После, дрънчейки с веригите на краката, пак по такива стъпала го свалиха седем етажа под земята. Спомни си как го обгърна мокрота и отвратителна смрад. Груба ръка развърза въжетата, които му стягаха ръцете, и така издърпа черния чувал, покрил цялото му лице, сякаш щеше да му откъсне главата. За миг, само за миг, зърна бледата, трепкаща светлинка на факела от плесенясалата мокра стена.

Спомни си онзи глас. Ужасният смях, който го прониза до мозъка на костите:

– Добре дошъл в ада!

И го бутнаха в този бездънен мрак. Потъвайки в него, той чуваше единствено дрънченето на веригите по краката си. После всичко потъна в тишина.

Не, имаше някакъв звук. Морето! Като че ли вълните се блъскаха някъде наблизо.

– Погребаха ме вътре в морето!

Сега си спомня, че изкрещя тези думи.

И ето на, той беше там. На мястото, където бе погребан в морето. Няколко дни, няколко седмици, няколко месеца. Може би години.

Заслуша се в плисъка на вълните, които се разбиваха в стените на неговия затвор. И без това друг звук нямаше.

Имаше само един-единствен глас, който го наричаше Алехандро.

Предчувстваше, че свободата му е свързана с този глас. Не знаеше защо си го въобразява, но беше така. Очакваше гласът отново да му заговори. Кой ли беше? Попита го: „Къде си?“, а той му отговори: „Където ми е мястото! Винаги седя от дясната страна на Господ Бог!“ Какво значеше този израз? Защо непрекъснато го наричаше Алехандро? А после и онова смразяващо го изречение: „Господ Бог избра теб!“ За какво го беше избрал Господ Бог? Ами непрекъснато появяващите се и чезнещи светлинни откъде се промъкваха? Защо светлината непрекъснато се местеше, защо гласът долиташе всеки път от различно място. Как ставаха тези неща?

Вдигна глава нагоре и се заслуша в тишината.

– Хей! Говори ми! – изкрещя.

Нищо. Нито проблясък на светлинка, нито шепот. Чу единствено трополенето на мишките.

Бавно полегна на пода. Искаше му се пак да сънува. Сънищата му бяха хубави. В тях имаше светлина. Насън беше чул и онзи глас. Можеше пак да се случи. Затвори очи. И се разсмя на себе си.