Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Кой ги знае... ако не направят глупости, може и да устоят – без сянка на ирония отговори Торин. – Най-важното е да не се втурнат глупашки напред...

Фалангата на уестволдите заемаше най-опасното място – преграждаше пътя, който водеше от изток. Тук в тялото на хълмистата верига на западния бряг зееше широк пролом, през който и преминаваше древният друм за Исенгард на север и на северозапад през Енедвейт и Минхириат към Арнор. Някога утъпканият път сега бе заварден: през него бяха издигнали озъбила се с остри колове барикада. Мостът беше махнат, само на места от водата стърчаха остри парчета от подпорите.

Строят на роханската войска се беше разтеглил на двайсетина мили покрай цялата Исенска Дъга. Арсеналите на Едорас бяха опустошени – всеки воин носеше по два лъка и достатъчно стрели. Никой не можеше да се сравни с хазгите по водене на бой със стрели – но конните стрелци на краля на Пределите бяха много повече, и както разбра хобитът, роханците нямаха намерение да повтарят грешката си на Андуин, когато дадоха на врага спокойно да премине, без да направят опит да атакуват незабавно стъпващите на брега противници, като се смесят с тях в кърваво меле, в което никой не ще посмее да стреля отстрани, както би постъпил на тяхно място командир Атлис.

Приятелите на хобита по строй мълчаливо заставаха по местата си. Лицата на всички бяха мрачни, разговорите замираха от само себе си. Още беше жива надеждата, че ще успеят да устоят, ще защитят от разоряване поне най-западните рохански селища, за да започнат после да строят кралството си отново. Зад гърбовете на воините се гушеха табори от каруци – сякаш спомнил младостта си, народът им отново чергаруваше, както някога из безкрайните източни равнини, упорито пробивайки си път на запад...

Над източния хоризонт се вдигна слънчевият диск. Този път вятърът се оказа съюзник на роханците – той духаше от запад и бе силен. Но може би Олмер няма да атакува веднага, а ще дочака по-благоприятно време?

Но очевидно Господаря не можеше да чака. Той много бързаше, и едва щом успяха да се разсеят сутрешните сенки и неяркото слънце освети тесния проход на Роханския пролом, левият бряг почерня от воини, излезли на върховете на хълмовете.

Този път Конниците на Пределите не биваше да се бавят: хиляди стрели за един миг се откъснаха от здраво опънатите лъкове и вражеските полкове веднага, без да губят нито секунда под ураганния обстрел, се втурнаха надолу към реката.

Фолко не знаеше дали Господаря атакува по цялата дължина на Исенската Дъга, или битката се разгаря само край пътя, но и не му беше до това. Господарят пусна в ход нещо ново, невиждано досега в тази война – полкове от странни, невисоки воини в кожени Доспехи, които водеха за помощници огромни зверове, за пръв път забелязани по време на отстъплението към Едорас. Те приличаха на вълци с къса козина и без опашки, дорасли да размерите на тигър, на мощните им шии блестяха нашийници с шипове, гърдите на мнозина бяха защитени с престилки с нашити костени токи. Страховитият им рев разтърси въздуха, изплашено зацвилиха и затанцуваха на място конете.