Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- И ще стърчат... докато тук не ни смачкат. Тогава и Минас-Тирит няма да устои.

- Но може би на Етчелион ще му се удаде... – колебливо започна Фолко, но Торин рязко го прекъсна:

- Етчелион! Още ли не си разбрал, че всичко това на юг, в Итилиен, в Арнориен – всичко е само за замазване на очите! Главния удар – ето го, тук е! Той сече тялото на Обединеното кралство на две, както и предполагахме между другото... Ние нали отидохме на юг, а неговите храбреци вече препускат с всички сили към Бродовете на Исен. Обзалагам се, че при Едорас дори и да се забавят, няма да е задълго. За къде да бързат? Все едно смятат, че ще им падне. Не знам, ще можем ли да ги изпреварим... Освен това, спомняте ли си Страната Дун? Да не би нашия Господар да им е заповядал чрез улагите да завземат бродовете- а с тях, ако успеят и Шлемово усое.

- Все едно – ще се бием, докато сме живи – удари с юмрук Атлис.

- Ще се бием, ще се бием... Но какво ще стане?

Останалите тринайсет хиляди от двайсет и петте

Започнали боя, отстъпваха към Едорас. Лекоконните хазги, разбира се, ги настигнаха. Започна позната още от похода с Отон война – засада, внезапни удари и отстъпление. Но вече на третия ден от скръбното оттегляне силите на краля започнаха да растат – още в първото селище към тях се присъединиха около четирийсет човека. Оказва се, че оттук вече бяха успели да преминат черните вестители на поражението. И мъжете, след като отпратиха в планинските убежища децата и жените, излязоха при своя владетел. Те вече знаеха, че врагът настъпва и силите му са необичайно големи, затова и стар, и млад хванаха оръжие.

На пехотата в това отстъпление се падна тежката работа – да прикрива лагера, служещ за опора на конницата. Звучеше заповед – и стотните за охрана като грахови шушулки падаха от конете, за един миг построявайки стената от щитове. И преследвачите, през цялото време настъпващи ги по петите, не дръзваха да се хвърлят в открит бой, предпочитайки стрелите отдалеч. До мечове нещата не стигаха.

Войската на краля оставяше след себе си изгорена земя. Самите роханци, отивайки си заедно с отстъпващите, палеха къщите си и цялото си имущество, което не можеха да откарат. Ако истерлингите се надяваха да намерят прехрана в предпланинските селища, те жестоко бъркаха. Не получаваха нищо освен изстиваща пепел и камари изгорели дърва.

И лека по лека потерята започна да изостава. Смятаха, че врагът изпитва затруднения с изхранването на степните коне, но по-далновидните подозираха някакъв нов коварен умисъл. Към последното мнение се скланяше и хобитът. Той по достойнство оцени поставения от Олмер капан, в който падна цялата роханска войска. От Господаря можеше да се очаква всякаква най-хитроумна изненада.

Войската вървеше през богата и красива земя. Грижливо обработени ниви и градини, старателно поддържани дървени къщи, множество воденици по стичащите се от Белите планини сребристи ручеи. Хлябът на Рохан се славеше на запад почти толкова, колкото и великолепните му коне. И всичко това, създадено от поколения, се съсипваше за миг. Отстъпващите щадяха само плодните градини. Къща може да бъде издигната за месец – а за градината понякога не стига и цял живот. Те все пак се надяваха да се върнат...