Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Майната им на всички — измърмори той. Омръзнало му беше си играе на предпазливост. Свърна коня и го сръга с шпори. „Ако следи някой, да видим колко добър ездач е.“ Препусна по огрените луната улици, копитата бясно зачаткаха по паважа, профуча през тесни улички и алеи и се понесе към своята любов.

Когато потропа на портата, чу през високия каменен зид да носи тиха музика. Един от ибенците го пусна вътре. Тирион му подаде юздите и го попита:

— Кой е тоя?

Стъклата на тесните прозорци в дългата зала, оформени като диаманти, светеха с бледожълта светлина и през тях се чуваше песента някакъв мъж. Ибенецът сви рамене.

— Певецът Дебел корем.

Докато крачеше от конюшнята към къщата, песента се усили. Тирион не обичаше певците, а точно този, гледка невидяна, го обичаше по-малко от цялата им пасмина. Когато отвори вратата, мъжът спря да пее.

— Милорд Ръка. — Коленичи, плешив и с издут като котле корем, и замърмори: — Каква чест, каква чест.

— Милорд. — Щом го видя, Шае се усмихна. Виж, тази усмивка Тирион обичаше, когато грейнеше изведнъж и неволно на хубавото личице. Момичето беше облякло червената си копринена роба, стегната на кръста с посребрено поясче. Цветовете прилягаха на тъмната коса и гладката й, бяла като сметана кожа.

— Здравай, миличко — каза той. — А този кой е?

Певецът вдигна очи.

— Наричат ме Саймън Сребърния език, милорд. Свирач, певец, разказвач…

— И голям глупак — довърши Тирион. — Какво ме нарече, като влязох?

— Нарекох? Ама аз само… — Среброто на езика на Саймън, изглежда, натежа като олово. — Милорд Ръка казах само, висока чест…

— Човек с малко повече ум щеше да се престори, че не ме е познал. Не че щях да се подведа, но трябваше да се опиташ поне. Сега какво да правя с теб? Знаеш за милата ми Шае, знаеш къде живее, знаеш, че я посещавам сам нощем…

— Заклевам се, на никого няма да кажа…

— Дотук поне сме наясно. Хайде, лека ти нощ. — Тирион поведе Шае нагоре по стълбите.

— Моят певец няма да пропее повече — подразни го тя. — Така го изплаши, че си изгуби гласа.

— Малко страх ще му помогне да взима високите тонове.

Тя затвори вратата към спалнята им.

— Няма да го убиеш, нали? — Шае запали ароматна свещ и коленичи да свали ботушите му. — Песните му ме утешават в нощите, когато не идваш.

— Де да можех да идвам всяка нощ — каза Тирион, докато тя разтриваше босите му стъпала. — Добре ли пее поне?

— По-добре от някои. По-зле от други.

Тирион разтвори робата й и зарови лицето си между гърдите й. Плътта й винаги му миришеше на чисто, дори и в този вонящ като кочина град.

— Задръж го, ако искаш, но го дръж изкъсо. Не искам да тръгне из града и да разправя клюки по гостилниците.

— Той няма да… — почна тя.

Тирион покри устата й със своята. От приказки му беше омръзнало. Нужна му беше сладката простота на удоволствието между бедрата на Шае. Тук поне беше добре дошъл и го искаха.

След това издърпа ръката си изпод главата й, облече си ризата и слезе в градината. Полумесецът бе разсипал сребърния си варак по листата на плодните дръвчета и блестеше по гладката повърхност на каменното езерце за къпане. Тирион приседна край водата. Някъде вдясно от него засвири щурец — омайващ и така уютен звук. „Мирно е тук — каза си той. — Но докога?“