Кладенецът на възнесението

— Да.

— В името на лорд Владетеля, човече! И ти ги заряза там, без водач, пред стените на нашия дом?

— Те щяха да ме убият, Ел — проплака Джастис. — Непрестанно се зъбеха, нападаха се едни други и искаха още пари. Ако бях останал, щяха да ми видят сметката! Те са чудовища, нямат нищо общо с хората.

— И ти си тръгна. — Елънд поклати глава. — Остави Лутадел на тяхната милост.

— Ти също го изостави — укори го Джастис, после протегна умолително ръце към него. — Виж, Ел. Зная, че сгреших. Смятах, че ще мога да ги контролирам. Не исках да стане така.

Елънд го гледаше сурово. Не като Келсайър, а по-скоро като разгневен крал.

— Джастис, ти вдигна цяла армия от чудовища и я поведе в тиранична битка — каза той. — Заради теб бяха избити невинни хора. А после изостави армията си без контрол пред стените на най-големия град в цялата Последна империя.

— Прости ми — промърмори Джастис.

Елънд го погледна в очите.

— Аз ти прощавам — рече той тихо. После с едно отривисто движение извади меча и отсече главата на Джастис. — Но не и кралството ми.

Вин се ококори. Обезглавеният труп бавно се свлече на земята. Войниците на Джастис извикаха уплашено и извадиха оръжия. Елънд спокойно се обърна към тях и вдигна окървавения си меч.

— Някой има ли възражения срещу екзекуцията?

Войниците се сепнаха.

— Не, милорд — рече един.

Елънд приклекна и избърса острието на меча в наметалото на Джастис.

— Като се има предвид какво направи, краят му бе по-добър, отколкото заслужаваше. — Прибра меча в ножницата. — Но той беше мой приятел. Погребете го. Когато приключите, можете да тръгнете с мен за Терис или да се приберете у дома. Изборът е ваш.

И след тези думи се отдалечи към гората.

Войниците бавно наобиколиха трупа. Вин кимна на Дух и изтича след Елънд. Не се наложи да тича дълго. Откри го да седи на един камък недалеч от лагера. Беше започнал саждопад, но повечето черни снежинки се задържаха по клоните на дърветата.

— Елънд? — повика го тя.

Той вдигна глава.

— Не зная защо го направих, Вин. Защо точно аз трябваше да въздам правосъдие. Та аз дори вече не съм крал. Но както и да е — вече е сторено. — Тя сложи ръка на рамото му. — Това е първият човек, когото убивам. А навремето двамата мечтаехме заедно — как ще обединим най-могъщите Къщи на Лутадел. Как ще създадем политически съюз, който не се основава на алчност, а се опитва да превърне града в едно по-добро място. — Той извърна глава към нея. — Вин, мисля че вече започвам да разбирам какво ти е. В известен смисъл ние двамата сме ножове — инструменти на други. На цялото кралство, ако трябва да съм точен. На хората.

Тя се наведе, прегърна го и прошепна:

— Съжалявам.

— Трябваше да се направи — заяви той. — Най-тъжното е, че той беше прав. Аз също ги изоставих. Със същия този меч трябваше да сложа край на живота си.

— Ти замина по друга причина, Елънд — възрази Вин. — Напусна Лутадел, за да принудиш Страф да го защитава.