Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Не искаше тя да остане да спи тук, но знаеше, че за нея оставането й се разбира от само себе си и нямаше как да й каже: „Джени, след всичко, което говорихме тази вечер…“ А още по-лошото бе, че той можеше да спи с нея, можеше съвсем спокойно да я покани в спалнята си. Щеше да бъде толкова лесно, толкова естествено, толкова очаквано. И може би нечестно. Ако се случеше тази вечер, той можеше да не го поиска никога повече. Ако се случеше тази вечер, тя можеше да остане разочарована — какви ли фантастични идеи и неосъществими илюзии се въртяха в главата й? — или пък можеше да реши, че трябва да се случва „абсолютно всяка вечер“, както се бе изразила в събота, когато му каза, че искала да се виждат колкото може по-често. Робърт не искаше да започва. Утре вечер тя нямаше да бъде тук и малко по малко онова, което изобщо не трябваше да започва, щеше да заглъхне.
Застанал прав, с ръце, стиснати в юмруци в джобовете на халата, Робърт гледаше Джени, която си бе легнала на червеното канапе — така бе стоял и я бе наблюдавал първата вечер, когато тя остана тук. С послушния вид на дете, което си знае режима, Джени бе отишла да се изкъпе преди лягане, но сега очите й бяха приковани в него с въпросителен, очакващ поглед.
— Лека нощ, Джени.
Тя се усмихна леко, сякаш намираше нещо смешно в него.
— Няма ли да ме целунеш по челото? Или по бузата?
Той се засмя и се обърна, за да си намери цигара.
— Няма. — Взе си цигара, запали я и се заизкачва нагоре към спалнята, спря и се обърна, за да й каже още един път „лека нощ“, но не успя, защото тя го извика.
— Искам… — започна тя и млъкна. Лежеше по гръб, скръстила ръце зад главата си, затворила очи, от време на време помръдваше, сякаш изпитваше болка. След продължителна пауза отвори очи и каза: — Толкова съм щастлива, Робърт. Какво да направя за теб?
— Нищо не ми идва наум. Благодаря ти все пак.
— Съвсем нищо? Не искаш ли поне да ти изплета пуловер?
Той поклати глава.
— Сетих се за нещо. Ако имаш лекар тук и можеш да ми намериш таблетки за сън… Предпочитам „Секонал“.
— Мога, разбира се. Изобщо не е проблем.
— Домързя ме да отида на лекар. Благодаря ти, Джени. А сега лека нощ.
— Лека нощ.
Изкачи се по стълбите, легна си и веднага изгаси лампата. Лампата на Джени остана да свети още около половин час. Робърт бе взел две таблетки от успокоителното, което купи от една аптека без рецепта, но те не му подействуваха. Тази нощ имаше нужда от нещо по-силно.
11
Робърт прекара вторник вечерта над чертежите си — искаше да представи на завода една цилиндрообразна част, все още безименна, във вид, готов за производство. В завода имаха отливка на подобна част, която всъщност бе обикновен елемент от трансмисията на всеки хеликоптер. Тъй като една отливка струваше скъпо, мистър Джафи — шефът на Робърт, и мистър Джерард — президентът на компанията, му възложиха да проектира елемента по такъв начин, че при производството му да се използува съществуващата отливка, макар функциите на двете цилиндрични части да бяха съвършено различни. Идеята на Робърт, ако можеше да я осъществи, предвиждаше премахването на две и съчетаването на три части в една, като по този начин се спестяваха разходите за две отливки, само че Джерард не бе проявил особен ентусиазъм. Нямаше да похарчат толкова пари за нова отливка просто за да я изпробват. Или може би изпитваха уменията му, искаха да видят дали ще се справи. Отношението им го дразнеше. Но в задачата имаше предизвикателство също като в игра или ребус и Робърт чувствуваше, че с малко упорство щеше да я разреши. Всеки път сравняваше чертежите си с тези на отливката за трансмисията и всеки път стигаше до задънена улица в предната част. Всъщност какво го интересуваше? Имаше ли някакво значение дали хеликоптерите на самолетостроителното предприятие „Лангли“ ще станат по-съвършени? Или дали ще му повишат заплатата? Не. Просто онзи ден, докато наблюдаваше разреза на една част на хеликоптер, му бе хрумнала идеята. „В теб няма капчица амбиция“ — звучеше в ушите му гласът на Ники. Несъмнено беше права. Решението да стане конструктор дойде ей така, в последната година от следването. Инженерството, което завърши, му даваше възможност да избира между цял куп други специалности. Не изпитваше никакво страстно влечение. Вероятно това бе недостатък, слабост. Може би някой ден ще изпита страстно влечение към нещо и ще трябва да учи години, за да го усвои. Нямаше да е първият, комуто ще се случи да открие призванието си или поне областта, в която иска да се развива, след като е прехвърлил тридесетте.