Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Не беше чудно тогава, че вестта развали настроението на татко.
— Къде е той? — настоя Шалан и боязливо пристъпи напред. — Каза ли ти да говориш с мен?
— Съжалявам, мъничката ми — отговори мъжът и лицето му омекна. — Даде ми единствено това кратко послание до баща ти, и то, само защото споменах, че ще пътувам из този край.
— О! Аз мислех, че той те е пратил тук. Искам да кажа, че идването ти при нас е било основната ти цел.
— Оказва се, че наистина е било така. Кажи ми, малката. Духчетата говорят ли ти?
Гаснещите светлини с отцедения от тях живот.
Изкривените символи, невидими за окото.
Душата на майка ѝ, затворена в ковчеже.
— Аз… Не. Защо да ми говорят духчетата?
— Никакви гласове? — настоя мъжът и се приведе напред. — Сферите потъмняват ли близо до теб?
— Извинявай, но трябва да се връщам при баща ми. Ще му липсвам.
— Баща ти бавно погубва вашето семейство — рече вестоносецът. — Брат ти беше прав за това. За всичко останало бъркаше.
— За какво например?
— Погледни — мъжът кимна по посока на каретите. Шалан стоеше под подходящ ъгъл, за да види право през прозореца на тяхната карета. Присви очи.
Вътре Виким се беше привел напред и пишеше с молив, изваден от нейната чанта — беше я оставила там. Решаваше задачите.
Усмихваше се.
Топлина. Тази топлина, която усети като дълбоко сияние, приличаше на някогашната ѝ радост. От много отдавна. Преди всичко да се обърка. Преди мама.
Пратеникът прошепна:
— Двама слепци в края на една епоха стояха и съзерцаваха красотата. Намираха се на върха на най-високата скала, гледаха света отгоре и не виждаха нищо.
— Ъ?
— „Може ли красотата да бъде отнета от човека?“, попита единият. „Отнета беше от мен“, отвърна онзи, „понеже не я помня“. Той беше ослепял при злополука като дете. „Всяка нощ се моля на Бога, Който е Отвъд Всичко, да ми върне зрението, та отново да открия красотата!“ А първият попита: „Значи ли това, че красотата е нещо, което човек трябва да види?“ „Разбира се. Това е нейната природа. Как можеш да оцениш едно произведение на изкуството без да го видиш?“ Първият отговори: „Мога да чуя музиката!“ „Добре. Можеш да чуеш някои видове красота, ала не можеш да знаеш пълната красота, без да виждаш. Можеш да знаеш само малка част от нея!“ „Скулптура. Не мога ли да докосна нейните извивки и чупки, допира на длетото, който е превърнал обикновения камък в необикновено чудо?“ Вторият отговори: „Предполагам, че можеш да познаеш красотата на една скулптура!“ „Ами красотата на храната? Не е ли произведение на изкуството един майстор готвач да създаде шедьовър за наслада на вкуса?“ Вторият рече: „Навярно можеш да познаеш красотата на изкуството на готвача!“ Тогава първият попита: „А красотата на жената? Мога ли да позная нейната красота в нежността на милувките ѝ, в благия ѝ глас, в проницателността на ума ѝ, когато ми чете философия? Мигар не мога да позная тази красота? Не мога ли да позная повечето видове красота, дори без да виждам?“ Вторият отговори: „Добре тогава. А ако ушите ти са махнати, слухът ти е отнет? Езикът ти е изтръгнат, устата ти насила е затворена, обонянието ти е унищожено? Ако кожата ти е обгорена и вече не усещаш допир? Ако ти остава само болка? Тогава не можеш да познаеш красотата. Тя може да бъде отнета от човека!“
Вестоносецът млъкна и вдигна глава.
— Какво? — попита Шалан.
— Ти какво мислиш? Може ли красотата да бъде отнета от човека? Ако той не може да докосва, да вкусва, да мирише, да чува, да вижда… ако познава единствено болката? Отнета ли е била красотата от такъв човек?
— Ами… — Какво общо имаше това? — Болката променя ли се с времето?
— Да речем, че се променя — отговори вестоносецът.
— Следователно за този човек красотата ще бъде времето, когато болката отслабва. Защо ми разказваш тази приказка?
Пратеникът се усмихна.
— Да си човек означава да търсиш красотата, Шалан. Да не се отчайваш, да не спираш да търсиш, защото пътят ти е препречен от трънаци. Кажи ми, кое е най-красивото нещо, което можеш да си представиш?
— Татко сигурно се чуди къде съм…
— Угоди ми. А аз ще ти кажа къде е брат ти.
— Прекрасна картина тогава. Това е най-красивото нещо.
— Лъжа. Кажи ми истината. Какво е, дете? Какво е красотата за теб.
— За мен… — Какво ли беше? — Мама още е жива — установи, че прошепва тя, и погледна пратеника в очите.
— И?
— И сме в градините — продължи Шалан. — Тя говори на татко, а той се смее. Смее се и я прегръща. Всички сме там. Хеларан също. Той не заминава. Познатите на мама… Дредер… никога не са идвали у дома. Мама ме обича. Учи ме на философия и ми показва как да рисувам.