Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— О, стига, всеки си има тайни.
— Не и аз. Уверявам ви — или поне нищо неприлично…
Госпожица Темпъл изпръхтя презрително.
— Прилично ли? Вижте си дрехите само. Погледнете се — ами че краката ви са голи! За какво ни е приличие, когато бяхме хвърлени в тази опасност — и се разхождаме дори без корсети? Ще ни съди ли някой? Не ставайте глупава — хайде!
Взе шинела на доктора и сбърчи нос при вида му. Слабата светлина може и да скриваше петната, но тя подушваше пръст, масло и пот, както и силно неприятната миризма на индиговата смола. Поотупа го, като вдигна малки облачета прах, и се отказа. Бръкна в страничния джоб и извади картонена кутия с патрони за револвера му. Подаде я на Елоиз.
— Ето — вече знаем, че е човек, който си носи патрони.
Елоиз нетърпеливо кимна, все едно това ставаше против желанието й. Госпожица Темпъл присви очи.
— Госпожице Дужон…
— Госпожа.
— Моля?
— Госпожа Дужон. Вдовица съм.
— Моите съболезнования.
Елоиз вдигна рамене.
— Свикнала съм.
— Чудесно. Работата е, госпожо Дужон, че — гласът на госпожица Темпъл все още беше бодър и решителен — ако не сте забелязали, Харшморт е къща на маски, огледала и лъжи, на безскрупулна брутална изгода. Не можем да си позволим да храним илюзии, най-малко за самите себе си, защото точно от това враговете ни се възползват най-много. Виждала съм лоши неща, уверявам ви, и са ми правени лоши неща. Аз също претърпях… — Не можеше да продължи, залята от емоциите си, и вместо това тръсна шинела. — Това е нищо. Да претърсиш нечие палто? Доктор Свенсон може да е жертвал живота си, за да ни спаси — мислите ли, че би му се досвидяло съдържанието на джобовете му, ако то може да помогне на нас или да ни помогне да го спасим? Нямаме време да се държим като глупави жени.
Госпожа Дужон не отговори, избягваше погледа на госпожица Темпъл, но после кимна и протегна ръце, за да поеме съдържанието на джобовете. Бързо, въпреки удоволствието, което й доставяше това — нямаше да продължи с критиките си, след като беше дала да се разбере какво иска да каже, — госпожица Темпъл извади табакерата на доктора, кибрита, другата синя карта, една изключително мръсна носна кърпа и шепа разнородни монети. Огледаха всичко и госпожица Темпъл с въздишка започна да прибира нещата по местата им по джобовете, защото това май беше най-лесният начин да ги носят.
— След всичко това, изглежда, вие сте права — не научихме нищичко. — Вдигна очи и видя, че Елоиз разглежда сребърната табакера. Беше проста и неукрасена с изключение на гравираните със семпъл елегантен шрифт думи: Zum Kapitaenchirurgen Abelard Svenson, vom C. S.
— Сигурно е за спомен от повишаването му в капитан — прошепна Елоиз.
Госпожица Темпъл кимна и прибра табакерата в джоба. Знаеше, че и двете се чудят кой му я е подарил — друг офицер, тайна любов? Госпожица Темпъл преметна шинела през ръката си и сви рамене — може би изобщо не беше интересно, най-вероятно бе подарък по задължение от някой скучен брат или братовчед.
Продължиха по тесния проход. Госпожица Темпъл беше обезкуражена, че докторът не ги настига, и малко любопитна, че и никой друг не ги преследва. Потисна нетърпеливата си въздишка, когато усети ръката на другата жена върху своята, и се постара да изглежда толерантна, когато се обърна.
— Съжалявам — започна Елоиз.
Госпожица Темпъл отвори уста — най не обичаше след като е сгълчала някого, той да й губи времето да се извинява. Но Елоиз пак докосна ръката й и продължи:
— Не мислех… а има неща, които трябва да кажа…
— Трябва ли?
— Качиха ме на борда на въздушния кораб. Задаваха ми въпроси. Не знам какво са разбрали от мен — всъщност не знам нищо, което и те вече да не знаят от Франсис Сонк, — но помня какво ме питаха.
— Кой ви разпитваше?
— Доктор Лоренц ми даде опиата и върза ръцете ми, а после двамата с госпожица Пул се увериха, че съм под тяхна власт, чрез най-непристойни заповеди… бях безсилна да откажа… но ме е срам само при мисълта за това…
Гласът й заглъхна. Госпожица Темпъл си спомни как бе оставена на милостта на графа и графинята и сърцето й се сви — и все пак не можеше да не се пита за точните подробности на това, което се бе случило. Потупа облечената в коприна ръка на Елоиз. Тя подсмръкна.
— А после ме разпитва министър Крабе. За доктора. И за вас. И за този Чан. А после за това как убих херцога — не можеше да повярва, че не съм била подтикната да го направя от някой друг.